Мечтата:
Улавям се как не спирам да мечтая за едно прекрасно място в Испания. Усещам как ендрофина ме завладява и провокира да се впусна в едно бленувано приключение. Ако съществува място, различно от родното ти, което по необясними причини припознаваш като свое, то за мен това би било Барселона. Мисълта за това магично място винаги ме кара да се усмихвам. Мечтая за това как бих прекарала част от живота си там.
Моята снмка, която нарекох:
„РУИНИТЕ И ЦВЕТЯТА – СВЯТ ДО СВЯТ, МИНАЛО ДО БЪДЕЩЕ“
През юни 2015г избрах да участвам в ателие – фотоизложба, което назовах ” Една водна кула на пътя на времето” или „Време , път, руини... през града с любов!”. То се проведе в рамките на деветото издание на фестивала за съвременно изкуство „Водна кула“ в гр.Перник.
МАДАМ БЪТЕРФЛАЙ
По своя път в нощта тя спря,
в крилете си събрала цветовете ѝ
и нежността на май.
Застина, вслушана във гласовете ни
под покрива на младата асма.
От две – три години забелязвам, че когато пътувам , моментите на заминаване и пристигане са наситени с „изказвания“ на моята котка Ани. Когато се суетя при приготвяне на багажа, тя непрекъснато се пречка. Ту „каца“ върху сгънатите дрехи, ту наднича от раницата, категорично настанена в нея. Когато се връщам от път, ми се „кара“ поне половин час, дори да се опитвам да се подмажа с храна.
ПРИКАЗКАТА....
Искам да ви разкажа една приказка. Българска приказка. Приказката за нишката. В нея се разказва как, като се роди дете на белия свят, една баба хваща лъч от слънцето, дръпва го надолу и го подава на друга баба. Тая, втората, щом го поеме започва да усуква различни цветове в лъча светлина и да го преприда през вретеното си.