Нашата професионална ориентация се определя от психоаналитичното учение на големия френски психоаналитик Жак Лакан /1901-1981/. Всеки един от членовете на екипа на ПИ ТОЛК е член на Българско общество за Лаканианска психоанализа и групов член на Новата Лаканианска школа, което означава, че спазва техните стандарти и професионална етика, а клиничната му и терапевтична практика се ръководи и организира около и от разбирането за съществуването на несъзнаваното в човешката психика и субекта на несъзнаваното във всеки човек, като активен и желаещ.

Какво означава това? Предлагаме ви вместо отговори, цитати от някои публикации с лаканианска ориентация.

Джудит Милер по повод на Колоквиум „Жак Лакан“, проведен в София през 2001 г., по повод на 100-годишнината от рождението на Жак Лакан в: сб. „Логиката на езиковия изказ и психоаналитичната клиника“, съставител и редактор: Весела Банова

/.../ Жак лакан всъщност е една от големите фигури на френската мисъл. Фигура с достатъчно присъствие, за да насочи тези, които желаят да се запознаят из основи с учението му, към научаване на френски език.

Жак Лакан определя мястото, което днес ние споделяме едни с други, колкото и различни да сме едни от други. Тази година, както знаете е 100-годишнината от рождението му: той е роден на 1 април 1901 година.

Ето защо от 10 януари насам повече от двадесет колоквиума „Жак Лакан – 2001“ се състояха в цял свят: в Арежентина, Дания, Бразилия, ЕКвадор, Колумбия, Франция, Перу...да не изброявам всичките. Последните два се проведоха в Москва и Санкт-Петербург. Тази седмица ще се продведе един околквиум в Хавана и един в Ереван. След това в Барселона, във Варшава, в Йерусалим и в Лондон ще се отдаде почин на Жак Лакан.

Това изброяване е глупаво, защото то поставя в една редица колоквиуми, които не с иприличат. Разбира се, заглавието е едно и също, защото всички те отговарят на една и съща необходимост: работещата общност на Фройдистко поле, която съществува единствено по волята и чрез учението на Жак Лакан, да заяви своя дълг. Тази голяма общност е съставена от по-малки общности. Отвъд общите насоки, които всички те споделят, всяка една от тях е различна.Всяка една от тях пожела да отвори възможност за работа в тяхното поле. Всяка от тях съхранява своя език, култура, своята история. Техният път е различен и особен, те работят и се вписват в различен контекст, техните компоненти са многообразни и дори хетерогенни.

/.../

Защо дискурсът на Лакан запазва своята изненадваща свежест, защо убягва на историзацията, на класифицирането му като документ? Без никакво съмнение, защото той не се издига над обекта си, не се поставя в позицията на метаезик. Лакан казваше, че няма метаезик, че всяка формализация трябва да се обръща към обичайния език, корени се в него и зависи от него поне за предаването си.

Формализирането на дискурса на несъзнаваното, което прави Лакан, пуска корени всамия дискурс. Лакан казваше, че той учи не от мястото на аналитика, за когото се предполага, че знае, а от мястото на анализирания, който работи по време на аналитичното лечение. Жак Лакан следователно извлича следствието от това, че няма метаезик, без все пак да отстъпва пред необходимостта от формализация. /.../

Лакан чете Фройд, а не пише трактат върху Фройд или учебник, в който догматично да изложи теорията му. Той чете Фройд, като го изследва. Той не спира да изгражда повторно неговите понятия, да реконструира неговите схеми. Няма съмнение, че познава отлично материята и доказва погрешността на частичния или преднамерен прочит на фройдисткия текст с безпощадна суровост, която е толкова по-неумолима, колкото той се подчинява – със скромност и смирение, бих казала, - на необходимостта да каже нещата по-добре, да се върне към урока, който е изнесъл миналата седмица, в лекцията, която ще изнесе следващата седмица. 

Той много добре знае, че и тази седмица ще залита и ще се колебае, че ще уточнява от седмица на седмица и всеки път ще поддържа следствията от изказаните тези, без никога да се отрича.

Това прави Жак Лакан в Семинара върху Образуванията на несъзнаваното от 1958 година, така е правил и в четирите предишни семинара, така ще прави и в следващите двадесет и един семинара от  1959 до 1980 година.

През 1980 г. Жак Лакан разпуска своята Школа и подканя всеки свой ученик да реши дали да продължи заедно с него или не. Той самият не спря, а продължи. Защо? Защото подходът му за определяне на това, за какво става дума в аналитичното лечение, на работата на несъзнаваното и на работещото несъзнавано е напълно адекватен на неговия обект. Така както в аналитичното лечение субектът следва нишката на своя дискурс от сеанс в сеанс, така и в Семинара от сеанс на сеанс той се връща към означаващите, на които се опира неговият дискурс, и всеки следващ път им придава нови значения. Днес той дори подканя всеки един от читателите му да избере дали д прадължи с него или не.

Дали дискурсът на Жак Лакан е неуловим, убягващ ни? Със сигурност не. Почти на всяка страница ще откриете бляскави дефиниции, които прикачат означаващо към значение. Той взема своите дефиниции за отправна точка и ги преработва. Всяка от дефитнициите е изкристализирала от продължителен процес на обработка, всяка една от тях е обект на обработка от аналитичния опит. Така всяко от понятията на Жак Лакан е „кристално“ ясно, както казва самият той, за да даде оснавания на този опит. Те задават конструкцията, която чест е  в основата на много различни означаващи. Те определят графиката, на която моите колеги ще изложат чрез някои нейни физически елементи нейните опорни точки, както и чрез някои нейни етимологически елементи бележитите й пъметници, които са необходими за ориентацията в една просветена клиника, т.е. клиника, която изисква да се знаят какви са ефектите и техните причини и да се отговори на тях.“

Даниел Роа във встъпление към сборника „Изненадите на несъзнаваното“, 2000/2001 г., Издание на групата на Фройдистко поле в България, съставител Весела Банова:

„От Фройд насетне – откакто съществува психоаналитичният дискурс, несъзнаваното е факт. Фактът на несъзнаваното произтича от преживяването на аналитичния дискурс. Следователно, то зависи от това преживяване, а самото преживяване – аналитичното лечение, зависи от психоаналитика.

В това е парадоксът: несъзнаваното е факт, който в голяма степен придобива обективна стойност за анализирания, но този факт се потвърждава само когато има психоаналитик. Няма несъзнавано без психоаналитик.

Тази силна теза е следствие от прочита, който Лакан прави на Фройд. Тя показва какво не е несъзнаваното: то не е голяма торба, пълна с архаични неща, които са скрити там още от раждането ни. Тази представа е артефакт, митологично отдеяние от индивидуалното и колективно минало, в което симптоматиката на субекта се явява пред него.

На несъзнаваното му подхожда да си го представим като стъпване накриво, изненада, непредвидено събитие, но не като каква да е изненада или неспредвиденост. Можем да обобщим начина му на проявяване като „травматизъм“, но той няма нищо общо с травмите, за които мислим всеки път, когато индивидът или общността се сблъскват с някаква катастрофа.

„Травматизмът“ на несъзнаваното се задейства всеки път, когато се разкъсват нишките, изтъкали стабилността на индивида в неговия свят. Несъзнаваното изниква всеки път, когато субектът е изправен пред непоносимото, немислимото, неприемливото. За всеки човек невъзможното е лично негово, неповторимо, но то има и общовалидна стойност, която Фройд обозначава като „сексуална“.

По силата на своето собствено лечение психоаналитикът познава „сексуалната“ стойност на това, което е застанало на пътя на страдащия субект, както и страха на субекта от това знание. Затова е необходим поне един психоаналитик, който да позволи на субекта да се изправи пред навяващото страх знание и така да открие, че това знание е всъщност несъзнаваното. Същото несъзнавано, открито от Фройд преди повече от век е актуално“.

Весела Банова в „Парадоксите на послушанието“ в сб: Как да слушаме, разговаряме и играем сдетето, София, 2014

/.../

Стимулирането чрез награди формира правилно поведение (условни рефлекси) и тогава детето реагира правилно, т.е. то реагира според очакванията на възрастния и тогава то е послушно. В същата логика се вписват и наказанията: негативен стимул-правилна реакция. Наказваме детето и го отучваме от неправилното поведение. Разваляме един порочен условен рефлекс и на негово място изграждаме друг. Колко удобно. В крайна сметка, за какво става дума при всички тези примери на когнитивно-поведенческия подход? За изключване на несъзнаваното от психиката на детето. А какво означава несъзнаваното? Това са забравени думи, спомени, случки, фантазии или всякакви начини, чрез които детето облича в смисъл и значение това, което го вълнува, това, което му се случва, това, което преживява, които в определен момент биват изтласкани в несъзнаваното, т.е. биват забравени. Следователно, изключването на несъзнаваното от разбирането за психичното функциониране на детето му отнема правото да има собствени мисли и чувства. Анулира го като живо и желаещо човешко същество, което се опитва да облича в смисъл и значение това, което го вълнува. Свежда го до статута на обект, който се подчинява безропотно, защото всъщност се е отказал да има отношение към това, което му се случва. 

/.../

Защо едно дете, в чиято приказка се казва че послушанието е най-важното е хиперактивно и от детската градина го изпращат на психолог, а послушното дете, което по принцип не създава проблеми, успява да прояви желязна воля и да разтревожи много учителката си, когато тя решава да го накаже? Защото едно дете, което бива насърчавано от родителите в своите прояви на самостоятелност и инициативност, знае своите граници и може да казва по различни начини не, когато другите не спазват тези граници. Такова дете изпитва доверие в себе си и в родителите си. Неговият първи друг, а най-често това е майката, не е била капризна в присъствието и изискванията си към него.

/.../

Ако една майка има навика да гушка и целува детето си, а в момент, в който то е изплашено и го боли, му заповядва да не се глези, детето я възприема като капризен друг. Ако веднъж родителят е спокоен и толерантен, а друг път наказва детето, без да се опита да разбере какво мотивира поведението му, без да го изслуша, това го прави капризен друг.  Много често необяснимите прояви на децата, които могат да се интерпретират като непослушание, всъщност са единственият начин, по който детето може да каже и да покаже нещо на родителите си и на възрастните, които иначе нито го чуват, нито го разбират. Изправено пред капризната воля на другия, детето изпитва тревога, стигаща понякога до ужас. Тогава то е подложено на насилствен избор, т.е. то няма нито право на глас, нито на избор. Решенията, които намира в безизходицата си могат да варират от оригинални до парадоксални, от забавни до заплашителни, от рисковани до самоунищожителни.  Децата са различни, намират различни решения, слушат по различен начин, съпротивляват се по различен начин. Едно дете може да бъде едновременно послушно и забавно, да слуша другите и да се забавлява. Такова дете знае със сигурност, че има тяло, което е лично и неприкосновено, различно от тялото на другия. Такова дете може да се спре и да чуе, защото то самото бива изслушвано. Такова дете е самостоятелно и инициативно, а това означава, че то има сигурността и увереността, че не е необходимо през цялото време и с цената на всичко да доставя удоволствие на родителите и възрастните. Такова дете е малък изследовател, то е любознателно и любопитно; живо човешко същество, а не дресирано куче. С него може да се разбереш с помощта на езика, въпреки и дори поради недоразуменията. Защото именно в недоразуменията между детето и възрастния много често се ражда истината, която дава посока на отношенията, основаващи се на взаимно уважение и зачитане мнението и неприкосновеността на всяка от страните в този процес, наричан възпитание."

Даниел Роа в „Силата на словото пред страданието на детето“ в сб.: Да научим езика на детето, София, 2006

Даниел Роа говори за обучението в рамките на клиничната програма „Детето и неговите симптоми“ и казва, че то е насочено към изграждането на институции, „които могат да посрещнат детето и неговите симптоми:

• Посрещането на детето е част от минимума в хуманитарните идеали, но то никога не е сигурно, особено когато детето е обект на сегрегация по медицински, психични или други причини...

• Оттук и важността на посрещането на симптома като израз на уникалното у детето.

Два афекта съпровождат и определят симптома в детството и юношеството: за детето централно място заема тревогата, при юношата това е вината, съзнателна или несъзнавана, която често се открива в прехода към действие.

Детето и юношата често не знаят как да зикажат тревогата и вината, докосващи области, за които липсват думи. Често и ние не знаем как да ги видим и чуем в дребните знаци, затова е необходимо в институциите да има свободни, „безплатни“ пространства, пространство „за нищо“, време и място, къдуто децата и юношите могат просто да разговарят, дърдорят и бърборят, сами или заедно, и където тяхното слово да се приема без предварителна оценка и предпоставено разбиране. Иначе тревогата и вината ще се развият в тъга или депресия, в агресивност или насилие.

Това наричаме „клиничен метод“: да позволим на децата и юношите да изразят с думи и да очертаят това, което им е най-трудно да понасят, непоносимото, което се проявява чрез тревога и/или вина и което намира своето място в симптома.

За целта институцията трябва да осигури пространство за разговори и на хората, които работят с децата; пространство за „клинично дърдорене“, което ние наричаме „анализ на случай“: заедно говорим за едно дете, какво му се случва, докато живее с нас, какви са неговите затруднения и с какво не успява да се справи. Чрез този разговор ние изграждаме за него история, дискурс, истина за детето и за нещата около него, „модалностите на тялото“ /кой е неговият начин да си намери място/ и се опитваме да очертаем онова, с което то се сблъсква, а заедно с него се сблъскваме и ние.

Да, с децата говорим....“