Sample Sidebar Module

This is a sample module published to the sidebar_top position, using the -sidebar module class suffix. There is also a sidebar_bottom position below the menu.

Sample Sidebar Module

This is a sample module published to the sidebar_bottom position, using the -sidebar module class suffix. There is also a sidebar_top position below the search.
Още

Източник: Българско Общество за Лаканианска Психоанализа

В ПОСОКА НА ЮНОШЕСТВОТО[1]

ЖАК-АЛЕН МИЛЕР

Тъй като всеки две години идвам да предложа насока за следващите работни дни на Психоаналитичния институт за детето, предлагам института и тези, които участват в неговите изследвания да се заинтересуват от юношеството. Това не е заглавие, оставям на ръководството на института да го формулира, но е насока. Предлагам да мислим в посока на юношеството.

Юношеството, една конструкция

Дефиницията на юношеството е противоречива. Колкото и перспективи към него да вземем, не съвпадат. Имаме хронологично юношество, биологично юношество, психологично юношество, в което можем да разграничим поведенческо юношество и когнитивно юношество, социологично юношество, имаме включително естетическо или артистично юношество – нашите колеги от Рен току що публикуваха един труд върху сексуалното не-отношение в юношеството изхождайки от театъра и киното[2].

Всички тези дефиниции всъщност не се смесват. Това, което можем да кажем по един общ начин, е че юношеството е една конструкция. Да кажем днес за едно понятие, че е конструкция, съдържа в себе си убеждението, тъй като в духа на епохата е, че всичко е конструкция, че всичко е означаващо приспособление. Тази епоха, нашата, е много несигурна по отношение на реалното. Стигнах до там да кажа, че е една епоха, която обикновено отрича реалното, само признава знаците (на реалното, б.п.), които като такива са подобия. Оригиналността на Лакан беше в това да свърже двойката „подобие“ и „реално“. Днес когато говорим за реално в повечето случаи е последствие от дискурса на Лакан с акцента, който е поставил върху реалното. Тъй като юношеството е конструкция, няма нищо по лесно от това да го деконструираме. Това е, което в комуникативен порядък прави американския психолог Robert Epstein, който от своя страна е и журналист, бил е главен редактор на Psychology today. Без да познавам директно неговото произведение, публикувано 2007, от това, което прочетох в интернет, показва, че е някой, който очевидно обича да плува срещу течението. Неговата теза, в никакъв случай невежа, е че създаваме днешното преживяване на юношеството – на английски тийнейджърство (13 до 19г.) – така, че да бъдат или да действат като възрастни. Отбелязва, че в историята на човечеството, в по-голямата й част, юношите са били считани за възрастни. Живеели с възрастните и можели да ги взимат за „модел“ – това е едно категориално понятие в психологията. Докато сега правим така, че те да живеят помежду си, изолирани от възрастните, в една култура, която е собствено тяхна, където се взимат един друг за модел. Това са култури свързани с моди, с „бум-ове“ и т.н.

Всъщност не е сигурно, че юношеството е съществувало преди 20ти век. Такова е и заглавието на неговата книга: „Случаят, срещу юношеството. Преоткриване на възрастния във всеки тийнейджър“ - „The case against adolescence. Rediscovering adult in every teen“. Това е един симпатичен лозунг.

Какво представлява юношеството в психоанализата?

В интерес на истината, струва ми се, че в психоанализата се занимаваме основно с три неща.

 

Изхода от детството

Първо се занимаваме с изхода от детството, моментът на пубертета, момент биологически и психологически доказан. Това е, което Фройд засяга в последното от „Три студии върху теориите за сексуалността“ в студията озаглавена „Метаморфозите на пубертета“. Това е един текст, който ще е сред библиографията за 4те Работни дни на Института за детето, полезен за цялото поле отнасящо се до детството. Това също е момента, в който влиза в сметките, между обектите на желанието, това което Лакан отграничи като тялото на Другия.

 

Различието на половете

На второ място ни интересува сексуалното разграничаване, както ни се разкрива в пубертетния и пост-пубертетен период. За Фройд различието на половете, така както се конфигурира след пубертета е подтиснато докато трае детството, това е един любопитен начин да се каже това. Написва една фраза, която му е струвала известно осъждане от феминистките движения, а именно „сексуалността на момичетата има един изцяло мъжки характер“. Въпреки това, Фройд междувременно отбелязва - за него това е една предварителна бележка, след това стига до същественото – но без съмнение го отбелязва, че има „разпознаваеми предразположения още от детството“ на женската позиция и на мъжката позиция. Изтъква в това отношение, че задръжките на сексуалността и склонността към потискането й са по-значими при момичето. Момичето се явява по-срамежлива от момчето.

 

Намесването на възрастния в детето

На трето място ни интересува, това което бих нарекъл, въпреки че не ми харесва израза, „развитието на личността“, начините на свързване на идеалното Аз с идеалът на Аза, така да се каже всичко, което Фройд е изложил във Въведение в нарцисизма[3]. Пубертетът е момент когато нарцисизма се реконфигурира. Бих дал като литературна справка за изучаване в това отношение схемата R на Лакан както е представена в текста за психозите в Ръкописите[4] му и както обилно е коментирана в Семинар 3 Психозите[5]. Наистина текста в Ръкописите е много стегнат и в същия момент много точен и прецизиран и за да се разбере по-добре трябва да се прочете Семинара.

В тази част имаме и юношата Андре Жид. В текста на Лакан върху Жид, за който изнесох един курс, който беше публикуван, върху който Филип Елбоа написа книга[6], Жид не е описан в дните на своето юношество, включително едно удължено юношество, тъй като се смята, че неговата личност не е била завършена до 25 годишна възраст, което очевидно е доста късно. Например Лакан ни описва тийнейджъра Жид, който се отдава на това да защитава своята братовчедка Мадлен на 15, две години по-голяма от него. Той пише „В неговата ситуация на момче на 13 години, в плен на „най-горещите мъки на детството“, (…) тази отдаденост да я защитава е знак за намесването на възрастния в детето.“ Това съвпада с програмата на господин Епстайн, ако мога да се изразя така. Тук се долавя и много ми  харесва този израз „намесата на възрастния“ в детето. Бихме могли да опитаме да прецизираме моментите на тази намеса. Има нещо като една предварителност на позицията на възрастния в детето.

От друга страна, също с една ситуация на намеса се свързва момента когато личността се предполага, че е завършена. За Лакан личността на Жид е завършена когато се свързва с посланието на Гьоте. Той говори за „намесата на посланието на Гьоте“. Следователно тук има една логическа форма, която може да бъде проучвана сама по себе си: формата на намесата.

 

За новото в юношеството

Ето ги нашите основи. Това не пречи да има нещо ново и някои от нашите колеги да са го изследвали – литературната справка за техните приноси ми беше предоставена от тезата на една колега от Фройдистко поле Аржентина Дамасиа Амадео, която се занимава със съвременния юноша в психоанализата[7].

 

Една прокрастинация

Удължаването на юношеството, за което говори Epstein е било отбелязано от Зигфрид Бернфелд (Siegfried Bernfeld) през 1923, преди един век и разгледано отново от Филип Ла Саня, който смята, че днешния юноша се намира „увиснал в едно втечнено бъдеще в смисъла на Зигмунт Бауман (Zygmunt Bauman)“[8], това е много интересно. „Имаме един субект“ казва той, „който се намира между няколко възможни опции и които той поставя малко на изпитание“. Вярно е, че това поведение се наблюдава често.

Аз имам склонността да го отдавам, между другите фактори, на намесата на дигиталното, на намесата на виртуалния свят, което превежда в едно уникално разширяване на вселената на възможното, на възможни те светове. От друга страна съвременният обект е един индивидуализиран обект, един обект с множество възможности, който винаги се нуждае от един benchmarking, така да се каже от едно калибриране за да се разбере кое е най-доброто. Днес ако искате да си купите нов смартфон ви се предлага огромно разнообразие, предлага ви се да си изберете някои, да ги сравните. Това умножаване на елемента на възможното може да се превърне в едно безкрайно разширяване – от друга страна това прави така, че аз да запазя своя възможно най-дълго, докато се счупи и тогава да предоставя на някой друг да избере следващия модел. В това има един ефект на отлагане, колкото се може повече, това което всички установяват – Бернфелд, Ла Саня, Epstein…, е че самото юношество е една прокрастинация (отлагане), ако мога да се изразя така.

 

Една автоеротика на знанието

Влиянието на виртуалния свят, в който живеят юношите повече от такива като мен, които принадлежат на друго поколение, е че знанието преди вложено във възрастните, тези говорещи същества, които бяха учители, включително родителите – беше необходимо тяхното посредничество за достъп до знанието – сега се намира автоматично на разположение при една обикновена заявка към машината. Знанието е в джоба ни, не е вече обектът на Другия. Преди знанието беше един обект, който трябваше да търсим в полето на Другия, трябваше да го извлечем чрез съблазняване, чрез подчинение или настояване, което предполагаше да се мине през една стратегия по отношение на желанието на Другия.

Формулата, която използвах, знанието в джоба, ни напомня на това, което Лакан казва за психотика, който притежава обекта а „в джоба“ си и който не трябва да мине през една стратегия по отношение на желанието на Другия. Днес има една автоеротика на знанието, която е различна от еротиката на знанието, която преобладаваше навремето, защото тя минаваше през взаимоотношението с Другия.

 

Една неморална реалност

Много колеги казаха интересни неща, ще цитирам само някои. Марко Фоки от Милано се позовава на това, което бяха в традиционните общества ритуалите на инициация в пубертета[9]. Отбелязваше се влизането в пубертета, момента на пубертета, чрез ритуали на инициация, които започваха в един свят или мистичен регистър. Днес, за да кажем това в такива термини, прогресът на пубертетската когниция – психолозите изучават това, повече абстрактно мислене и така нататък, води според Фоки до една деидеализация. Там има едно падение на големия Друг на знанието и няма сублимация. Според него пубертетът днес започва с „една деградирала и неморална реалност“. Намирам за много интересно това прилагателно неморално и се запитах към какво може да се отнася. Наблюдаваме как се разпространяват днес теориите на конспирацията, до степен страх да ни хване колко образовани и учени хора се придържат към тях. Това е техния начин да извикат големия Друг под една деградирала форма и като някой много злосторен. Това съвпада много с това, което се каза за неморалната реалност на Другия на конспирацията.

 

Една симптоматична социализация

Нашата колега Елен Делтомб изучава новите симптоми имащи отношение към социалната свързаност и наблюдава, че те могат да се превърнат в масови феномени, включително в епидемии: алкохолизъм – познаваме груповите алкохолизирания - токсикомания, тя слага в същата серия анорексия-булимия, престъпността, серийните самоубийства на юноши и т.н.[10] Тази социализация на симптомите на юношите ми се струва, че трябва да я имаме предвид: юношеството като момент, в който социализацията на субекта може да се случи по един симптоматичен начин.

 

Един тираничен Друг

Друга отправна точка е тази на Даниел Роа[11], който приема юноши с някакво оплакване. Например оплакват се от несправедливостта. От една страна наблюдава, че заявката, която произлиза от един семеен или училищен Друг се приема като един тираничен императив. От друга страна по време на моменти на криза в резултат на зависимости се опитваме да предпазваме юношите установявайки тиранични правила в името на закрилата на юношеството. Вижда се този двоен повик към тираничния Друг и присъствието му от двете страни: в субекта, който интерпретира като такива изискванията на семейството си и в това, което идва от обществото, желанието да се тиранизира юношеството в криза и да се установи една брутална власт в това отношение.

 

Мутации на символичния ред

 

Упадък на патриархата

Точно при юношите се чувстват с най-голяма интензивност ефектите на мутиращия символичен ред – които сме изучавали в предишните години във Фройдистко поле, включително посвещавайки им един конгрес на Световната асоциация по психоанализа (AMP)[12] – и между тези мутации на символичния ред, преди всичко главната, упадъкът на патриархата. В последното учение на Лакан бащата не е вече онзи, който беше в неговото първо учение. Бащата се превърна в една от формите на симптома, един от операторите в състояние да осъществят един възел на трите регистъра. Казано по друг начин, функцията, която му е била присъща е в упадък съответно на естествените ограничения, които са нарушени от дискурса на науката. Този дискурс, който ни доведе до манипулирането с възпроизводството, който доведе до това, чрез различните джаджи за комуникации, че предаването на знанието и уменията, по един генерален начин, се изплъзват на гласа на бащата.

 

Деституция (отмяна) на традицията

Традиционните регистри, които учеха какво е добре да бъдеш и да правиш за да бъдеш мъж, да бъдеш жена отстъпват. Подчинени на социалния диспозитив на комуникацията, са деституирани. Тези традиционни регистри са както религията така и всичко, което е било – ще използвам отново един израз, който харесвам - common decency, общоприетото благоприличие на социалните класи. В предишни времена, дискурса на народните класи казваше какво трябва да правиш за да си едно „добро момче“, „добро момиче“. Всичко това постепенно е подринато, изтрито. Имаше такъв дискурс в средните класи, в буржоазията и очевидно не съвсем същия в аристокрацията. Всичко беше изравнено.

Уилма Кокоз, нашата колега от Мадрид изучава случаи където родителите стават приятели на децата си защото вече не знаят как да бъдат родители и минават от една всепозволеност към една неумолима ригидност[13].

 

Дефицит на уважение

Също така намерих за много значимо едно наблюдение на Филип Лакаде, който анализира при тези субекти юноши заявката за уважение: „Искам да бъда уважаван“. Но в същия момент, както забелязва, заявката е несвързана с Другия: никой не знае „кой би могъл да я удовлетвори, след като въпросът за Другия, към който е отправена, остава неясен“[14]. Аз бих казал, че това е една празна заявка, всъщност е израз на един фантазъм: би било добре да си уважаван от някой който е за уважение! Но тъй като не се уважава нищо и никого се намираш в недостиг на уважение към себе си.

Такава е задънената улица. Юношите, ми се струва, са пострадали най-много от задънената улица на демократичния индивидуализъм, която е продукт на разпада на идеологиите, на големите разкази, както казваше Жан-Франсоа Лиотар (Jean-François Lyotard) и на потъването на Името на Бащата, не на изчезването му а на потъването му. Това има дълбоки ефекти на дезориентация, които се усещат при днешните юноши и по-малко при възрастните с опит, които поне се облагодетелстваха от един символичен ред, който функционираше. От друга страна, това е което вдъхновява съображенията на господин Земур (Zemmour – известен антилиберален журналист във франция, б.пр.), който предлага цялото общество да се върне назад отведнъж, за да се сложи всичко в ред, което обаче би създало други затруднения…

 

Срещу науката, друга традиция: ислямът

Когато Лакан говори за Името на Бащата, уточни че го прави според традицията, така го нарече „според традицията“. Обаче коя традиция? Християнската, следователно юдеохристианската, в степента, в която християнството произлиза от юдаизма. Обаче мутацията на символичния ред, тази мутация, която вижда как Името на Бащата оставя едно празно място, представя опразнено мястото където идва да се впише рязко една друга традиция, която не беше поканена, но беше в ход и чието име е ислямът. Това е един проблем, който не беше поставен преди тази година. Наистина трябваше да бъдем разтърсени за да го възприемем. Ислямът остана недокоснат пред мутациите на символичния ред на Запада и стигна до западния пазар, на разположение, достъпен за всички посредством всичките канали на комуникация. Въпреки, че вече беше там от известно време, липсваше му рекламата, която му придадоха някои скорошни «actions marketing».

Ислямът не беше подчинен от дискурса на науката, както бяха юдаизма и християнството. Ислямът казва какво трябва да се прави за да бъдеш жена, да бъдеш мъж, да бъдеш баща, да бъдеш майка достойна за това име. Там където свещениците и равините, и дори да не говорим за секуларните учители се колебаят, сега ни обещават „граждански инструкции“. Ислямът е особено адекватен да даде една социална форма на сексуалното не-отношение. Предписва едно стриктно разделение на половете, всеки един предназначен да бъде обучен отделно и по един много диференциран начин. Казано по друг начин, ислямът е изключително адекватен на структурата. Прави от сексуалното не-отношение един императив, който предписва сексуалните взаимоотношения извън брака по един много по-абсолютен начин отколкото е в семействата възпитани в други дискурси, в които днес всичко е относително.

И Аллах – ако мога да произнеса това име без да застраша нашето събиране – е един Господ, който не е баща. Не съм голям познавач на ислямската литература, но ме увериха, че квалификацията баща отсъства напълно от текстовете отнасящи се до Аллах. Аллах не е баща. Аллах е Едното. Той е Едното, върху което направих един курс преди време. Той е Господ Едно и единствено. Той е едно абсолютното Едно, без диалектика и компромиси. Не е Господ, който ви изпраща сина си за това или онова и после синът да му се оплаква „изостави ме“… и майката и т.н. – цяла една семейна история. Няма такава семейна историйка с Аллах. Той е без диалектика и без компромис. Няма разказ за гнева на Аллах, както има за този на Йехова, който в един момент изпраща бедствия на евреите, не може да ги понася, наказва ги, после ги нахранва и т.н.

Какво по-логично за дезориентираните юноши от това да се обърнат към исляма. Ислямът е един истински спасителен пояс за юношите. Един спасителен пояс, който бихме могли да препоръчаме, ако този ислям нямаше някои отклонения. Ислямът като такъв е може би дискурса, който най-добре държи сметка за това, че сексуалността прави дупка в реалното, който коагулира сексуалното отношение и организира социалната свързаност върху не-отношението. „Ислямска държава“, която е едно отклонение на исляма, очевидно допринася едно вероятно оригинално решение на въпроса за тялото на Другия. Но затова може би трябва отново да минем малко през Фройд.

 

Въпросът за тялото на Другия

За да не се разпростирам нашироко, ще е достатъчно да кажа, че Фройд е мислел, че с изключение на случая с оралното наслаждение от майчината гърда, едно наслаждение според него свързано с външен обект – Лакан обратно на него смята, че гърдата съставлява част от тялото на детето – с изключение на детето на гърдата наслаждението е автоеротично. В юношеството, добавя той, наслаждението променя статута си и се превръща в наслаждение на сексуалния акт, наслаждение на един външен обект. В Метаморфозите на пубертета, Фройд изследва проблема на прехода на автоеротичното наслаждение към задоволство от съвкуплението. Лакан казва, че това не се случва, че това е една Фройдова илюзия – в основата си не се наслаждавам на тялото на Другия, няма наслаждение освен на собственото тяло или наслаждение на собствения фантазъм, наслаждение на фантазми. Не се наслаждаваме на тялото на Другия. Никога не се наслаждаваме на друго освен на собственото тяло. Знаем добре как върху тази идея, че се наслаждаваме на тялото на Другия се създаде цяла една митология на перфектната двойка където си съответстват наслажденията, любовта и т.н.

Питах се дали в основата си тялото на Другия не се въплъщава от групата. Юношеската банда, сектата, групата, дали не дават известен достъп до „наслаждавам се на тялото на Другия, от което съм част“? Това може да се осъществи под формата на сублимация: пеем в група, наслаждавам се на общото съгласие, правим музика заедно, това е над всичко и т.н. Но очевидно движейки се в посока на сублимацията не се задоволява директно нагонът. Възможен ли е един нов съюз между идентификацията и нагона? Знаете, че Лакан казва в неговите Ръкописи, че желанието на Другия определя идентификациите но те не се задоволяват в нагона[15]. Сцените на обезглавяване разпространени от Ислямска държава по целия свят, които им доведоха хиляди бойци и ентусиазма в тези сцени, не е ли това един нов съюз между идентификацията и нагона и в частност – тук не става въпрос за сублимация – агресивния нагон?

Очевидно това се вписва в рамките на дискурса на господаря. В S1, субекта идентифицирал се със слуга на желанието на Аллах, който се превръща в агент на волята му. Когато става въпрос за християни се казва „воля за кастрация вписана в Другия“, защото е едно взаимоотношение между бащи и синове. Тук е волята за смърт вписана в Другия. Тя е в услуга на нагона към смъртта на другия. S1 е палачът, S2 е коленичилата жертва; стрелката от S1 към S2 е обезглавяването. Аз удовлетворявам тази воля за смърт.

В християнството се предполага, че процесът води към кастрацията на самия субект. Води както казва Лакан „към върховния нарцисизъм на изгубената Кауза“[16]. Умъртвявам се, лишавам се, кастрирам се и съм велик защото станах последовател на изгубената кауза. Но в исляма няма никаква очарованост от изгубената кауза, нито някаква история за кастрация. Там в това отклонение каквото е Ислямска държава има едно: режа главата на другия и съм в нарцисизма на триунфиращата кауза, не на изгубената кауза. Там не сме в логиката на гръцката трагедия а в триумфа на исляма. Това има едно много просто следствие. Днес ни се говори за дерадикализацията на субекти, които са били запленени от този дискурс, защото си въобразяват, че може да се деконструира тази конструкция, докато аз мисля, че тя не е подобие, че тя е свързана с едно реално на наслаждението, което няма да можем да демонтираме така, разхлабвайки гайките, освен ако не го подхванем цялостно отначало. Тъй като вярвам, че си имаме работа с реалното, политическия извод, който си правя от това психоаналитично съображение, е че с този дискурс, на Ислямската държава, единствения начин да приключим с него е да го разгромим. Това е всичко.

Транскрипция и редакция: Marie Brémond, Hervé Damase, Pascale Fari, Ève Miller-Rose et Daniel Roy.

Текстът не е прегледан от автора.

Превод на испански: Lorena Buchner.

Превод от испански: Евгений Генчев.

 

[1] Заключителна реч на 3те Работни дни на Institut de l’Enfant “Да интерпретираш детето”, които се състояха в Palais de Congrès de Issy-Les-Moulineaux, събота 21 март 2015. На разположение на френски на:  http://www.lacan-universite.fr/wp-content/uploads/2015/04/en_direction_de_ladolescence-J_A-Miller-ie.pdf

[2] Page, C. & Jodeau-Belle, L., Le non-rapport sexuel à l’adolescence. Théâtre et cinéma, Presses universitaires de Rennes, 2015.

[3]  Freud S., Pour introduire le narcissisme, Paris, Payot, 2012.

[4]  Lacan J., « D’une question préliminaire à tout traitement possible de la psychose », Écrits, Paris, Seuil, 1966, p. 553.

[5]  Lacan J., Le Séminaire, livre iii, Les psychoses, Paris, Seuil, 1981.

[6]  Hellebois Ph., Lacan lecteur de Gide, Paris, éditions Michèle, 2011.

[7] Amadeo D., « Consideraciones clínicas sobre el adolescente actual », thèse de troisième cycle soutenue en août 2014, sous la direction de Claudio Godoy, à l’université nationale de San Martín (Argentine), à paraître.

[8]  La Sagna Ph., « L’adolescence prolongée, hier, aujourd’hui et demain », Mental, no 23, p. 18.

[9]  Focchi M., « L’adolescence comme ouverture du possible », Mental, no 23, décembre 2009, p. 29-40.

[10]  Deltombe H., Les enjeux de l’adolescence, Paris, éditions Michèle, 2010.

[11]  Roy D., « Protection de l’adolescence », Mental, no 23, op. cit., p. 51-54.

[12]  Association mondiale de psychanalyse : Scilicet. L’ordre symbolique au xxie siècle. Il n’est plus ce qu’il était. Quelles conséquences pour la cure ?, Paris, ecf, coll. rue Huysmans, 2011 & Travaux du viiie Congrès de l’Association mondiale de psychanalyse, Paris, ecf, coll. amp Le congrès, 2012.

[13] Coccoz V., « La clinique de l’adolescent : entrées et sorties du tunnel », Mental, no 23, op. cit., p. 87-98.

[14]  Lacadée Ph.,« La demande de respect : un des noms du symptôme de l'adolescent », Le malentendu de l’enfant, nouvelle édition revue et augmentée, Paris, éditions Michèle, 2010, p. 346.

[15]  Lacan J., « Du Trieb de Freud et du désir du psychanalyste », Écrits, op. cit., p. 853 : « c’est que les identifications s’y déterminent du désir sans satisfaire la pulsion ».

[16]  Lacan J., « Subversion du sujet et dialectique du désir dans l’inconscient freudien », Écrits, op. cit., p. 826.

Ето ни и нас

  • бул. "Патриарх Евтимий" 9
    София, България
  • ПК: 1142
  • Този имейл адрес е защитен от спам ботове. Трябва да имате пусната JavaScript поддръжка, за да го видите.