Sample Sidebar Module

This is a sample module published to the sidebar_top position, using the -sidebar module class suffix. There is also a sidebar_bottom position below the menu.

Sample Sidebar Module

This is a sample module published to the sidebar_bottom position, using the -sidebar module class suffix. There is also a sidebar_top position below the search.
Още

Източник: Българско Общество за Лаканианска Психоанализа

 

L'inconscient et le corps parlant par JACQUES-ALAIN MILLER

Несъзнаваното и говорещото тяло - Жак-Ален Милер

 

Представяне на темата на Х-тия конгрес на Световната асоциация по психоанализа (САП) в Рио де Жанейро през 2016 година

Вместо като за черешка върху тортата, бих предпочел да мисля като за питие, което ей сега ще ви сервирам като дижестив, за да се подобри обработката на храната, която този конгрес [1] ви поднесе и да се изостри вашият апетит с мисълта за следващия конгрес, който ще се състои след две години. Така, очакването е, че аз ще формулирам темата за следващия конгрес и ще направя въведение към нея.

Мислех си как това продължава вече повече от тридесет години, ако приемем, че тази серия от конгреси на САП са наследници на това, което познаваме като Международни срещи на Фройдистко поле, започнали през 1980 година.

И така отново сме тук, изправени пред същата стена. „Mur”,  френската дума за „стена”, това е думата, която ми се появи, не без едно  напомняне за неологизма, който се присмива на amour/любовта: дали на amur [2] аз дължа постоянната чест, която ми беше оказвана, да задавам тона на симфонията, тази симфония, която членовете на САП, каквито ние сме, ще трябва да композираме през следващите две години преди да се срещнем отново?

Дали това е действие на преноса, един пренос, трайно установен по отношение на този, на когото толкова отдавна се падна бремето да основе нашата асоциация? Но както ви напомних току-що, бремето за определяне на заглавие, на име, или най-вече на тема, е нещо, което аз съм поел още отпреди, още от времето на първата Международна среща, състояла се в Каракас в присъствието на Лакан [3]. Ако има amur, аз не бих отнесъл това към функцията на основателя, която не е затвърдена от нищо в нашия статут, аз по-скоро бих го отнесъл към функцията на водач, една функция, която аз си приписах като изнесох моя курс от лекции със заглавието „Лаканианската ориентация” („L’orientation lacanienne”). Аmur  означава преди всичко, че стената на езика трябва да бъде наново пробивана всеки път, за да се опитаме да стиснем по-здраво, нека да не кажем реалното, а по-скоро това, което правим в нашата аналитична практика. Накрая,  да се ориентирам в мисълта на Лакан е точно  моя грижа и аз знам, че това е нещо, което ние споделяме. В действителност, Световната асоциация по психоанализа няма друга свързваща сила, освен именно тази. Най-малкото тази грижа е основният принцип, стоящ изначално в обединението, което ние създаваме, отвъд и над статутите и системите за взаимопомощ, а дори отвъд връзките на приятелство и симпатия, които се развиха между нас в продължение на годините.

Лакан изискваше уважение към своята мисъл. Той казваше, че мисълта търси да не върви по отъпкания път. И наистина, тази мисъл обърква, смущава. От нас самите зависи да я последваме по тези неизследвани пътеки. Тези пътеки често са неясни. Те стават все по-неясни, когато Лакан навлиза още по-дълбоко в своето късно учение. Ние бихме могли да го оставим там, да го изоставим. Но ние се ангажирахме да го следваме и последните два конгреса свидетелстват за това.

Защо ние поехме да следваме този труден късен дял на неговото учение? Вкусът към разгадаване/дешифриране има своето значение за това. Аз го имам, както и всички ние, и затова сме аналитици. И ние сме достатъчно такива, за да забележим, че с определени осветяващи мълнии, които прорязват тъмните облаци на коментарите на Лакан, той успява да очертае релефа, което ни дава указание за това в какво се превръща психоанализата – тя все по-малко съответства на това, което се смята, че е.  Като едно крайно положение, независимо че няма да останем на това ниво, Лакан дори оставя да му се изплъзне от устата това, че аналитичната практика му изглежда да е една налудна практика.

Психоанализата се променя. Това не е желание, а факт. Тя се променя в нашите аналитични кабинети и тази промяна е толкова очевидна, поне за нас, че както конгресът през 2012 за символичния порядък, така и тазгодишният конгрес, посветен на Реалното, носеха в заглавията си една и съща времева отпратка: „през двадесет и първи век”. Как да кажем по-добре, че имаме чувството за новото и заедно с него усещането за спешността в необходимостта да сме в крак със съвременното?

Например, не може да не видим, че е имало едно прекъсване, когато Фройд е изобретил психоанализата, ако може така да се каже, под егидата на кралица Виктория, образец за потискане на сексуалността, докато 21-ви век познава широкото разпространение на това, което се нарича „порно”, равнозначно на сексуални актове на показ, станали спектакъл, шоу, достъпно за всеки в интернет мрежата с едно просто кликване на мишката. От Виктория до порното, ние не само сме преминали от забраната до позволението, но и до подтикването, натрапването, провокацията и принудата. Порното, какво друго е то, освен един филмиран фантазъм с достатъчно в многообразността си удовлетворяване на перверзните апетити с цялото им разнообразие? Нищо по-добре не показва липсата на сексуално отношение в реалното освен въображаемото изобилие на тялото, отдаващо се на това да бъде предоставяно и да бъде вземано.

Това е нещо ново в сексуалността, в нейния социален режим, в нейните модели на опознаване сред младите хора, младите, които правят първите си стъпки по този път. Мастурбиращите сега са пощадени от задачата сами за себе си да създават собствени „будни” сънища[I], тъй като те ги намират вече готови, вече изсънувани за тях. Що се отнася до порнографията, по-слабият пол е мъжкият, който ѝ се поддава по-лесно. Колко често чуваме мъжете в анализа да се оплакват от техните натрапливи импулси да следват тези порнографски лудории, дори да ги складират в харддисковете си. От друга страна,  жените, техни съпруги и любовници, практикуват по-малко това, толкова колкото да са информирани за привичките на партньори си. И тогава, зависи: тя може да ги приеме като изневяра, но може и да мисли за тях като за незначително забавление. Тази клиника на порнографията принадлежи на двадесет и първи век. Споменах я, но тя заслужава да бъде разгледана по-подробно, тъй като е упорита и през последните петнадесетина години тя стана изключително присъстваща в отделните анализи.

Но как да не споменем по отношение на тази твърде съвременна практика какво Лакан е отбелязал за приливната вълна от следствия на християнството в изкуството, последствия, които бяха доведени до своя апогей от барока? Току-що върнал се от Италия и от обиколка на италианските църкви, които Лакан нарича мило „една оргия”, той отбелязва в своя Семинар „Още”/Seminaire Encore, че „всичко това е едно излагане на тялото, пораждащо наслаждение”[4]  - ето къде сме спрямо порното. Въпреки това, религиозното излагане на припадащи тела винаги оставя самото полово съвкупление извън възприятието, точно както половото съвкупление е извън обхвата на човешката реалност, както Лакан е отбелязал. [5]

Това е любопитна повторна поява на израза „ човешка реалност”. Realité humaine/Човешката реалност е израз, който първият преводач на Хайдегер (Heidеgger) на френски е използвал, за да изрази Dasein[II]. Но твърде отдавна сме прекъснали тази посока, която допуска съществото/être/Being в това Dasein. В ерата на технологиите половото съвкупление вече не остава затворено в личното, хранещо фантазиите на всеки един от нас. Сега и занапред  то е интегрирано в полето на изображенията и е преминало в един  масов мащаб.

Едно второ различие между порното и барока трябва още да се подчертае. Така както Лакан го определя, барокът цели регулирането на душата чрез гледането на телата, la scopie corporelle.[6] Няма нищо подобно при порното, никаква регулация, по-скоро вечно нарушение. Гледането на телата/La scopie corporelle действа в порното като провокация на едно наслаждение, което цели своето задоволяване чрез способа на принаденото наслаждение/plus-de-jouir, един способ, който е нарушение по отношение на хомеостатичната регулация[III] и е нестабилен в своето мълчаливо и самотно осъществяване. Церемонията, която обикновено изпълва екрана, се извършва без думи, освен фалшиви въздишки и викове на удоволствие. Обожанието на фалоса, някога мистериозно скрито, става централен епизод – с изключение на лесбийското порно - но все по-банален.

Световното разпространение на порнографията с помощта на интернет мрежата без съмнение има последствия, за които психоаналитиците получават свидетелства.  Какво казва, какво представлява вездесъщото разпространение на порнографията в началото на този век? Нищо друго, освен че сексуалното отношение не съществува/le rapport sexuel n’existe pas. Именно това се отразява, в известен смисъл се скандира чрез този непрекъснат и винаги достъпен спектакъл. Защото единствено тази липса е годна да отчете този възторг, чиито последствия трябва да проследим сред нравите на младите поколения по отношение на стила на сексуалните взаимоотношения: разочарование, брутализиране и банализиране. Бясното съвокупляване в порнографията достигна нулево ниво на смисъл, което напомня на читателите за „Феноменология на духа” (Phénoménologie de l’esprit), където Хегел  говори за смъртта, наложена от „универсалната свобода пред лицето на терора”, а именно, че това е „най-студената и най-безвкусната смърт, с не повече значение от това да отрежеш глава зеле или да преглътнеш глътка вода”. Порнографското съвкупление има същата семантична празнота.

Сексуалното отношение не съществува! Би трябвало да чуем това изречение с акцента, който Плутарх прибавя, когато съобщава (единствено той прави това през Античността) фаталните думи, които ехтят в пространството: „Великият бог Пан е мъртъв!” [IV] Този епизод фигурира в диалога, наречен „За изчезването на оракулите”, който вече цитирах по време на моя лекционен курс. И думата ехти като последното пророчество, което гласи, че след него няма да има нито едно повече. Това е оракулът, който е съобщава, че оракулите вече са изчезнали, отпаднали. Всъщност, в епохата на управление на Тиберий (Tiberius), по цялата територия на Римската империя, светилищата, където някога са се събирали тълпи, за да призовават и да получават в отговор пророчествата на оракулите, тези светилища сега се срещали с една растяща загуба на любов и интерес. Едно невидимо преобразяване, тръгващо от дълбините на вкуса затваря устата на оракулите, вдъхновени от демоните на гадателството – казвам демоните, не защото те са били зли, а защото „демон” е термин за междинните същества между боговете и хората, а без съмнение фигурата на Пан ги представлява.

Ние не можем да не сме чувствителни към съдбата на оракулите и към факта, че в действителност, един ден те ще изчезнат в една зона, където досега са били ненаситно търсени, както също е и нашата практика на тълкуване/интерпретиране, която ние обичайно наричаме оракулска. Но нашето специфично пророчество е казаното от Лакан по отношение на сексуалното отношение. Лакан е формулирал това доста преди да се появи електронната порнография, за която говоря, и това, което той казва ни позволява да поставим факта на порнографията на правилното му място. Фактът на порнографията в никакъв случай не е решение на задънените улици на сексуалността. Дори някой да си мечтае, че би могъл да е.  Това е симптом на тази империя на технологията, която отсега нататък  разпростира своето господство над най-различните, дори и най-неподатливите към това цивилизации на планетата. Не става въпрос да се предадем пред този симптом и пред другите от същия вид. Те изискват тълкуване/интерпретиране от страна на психоанализата.

Дали би могло това отклонение върху порнографията да предложи едно въведение, подхождане към темата на нашия следващ конгрес? Leonardo Gorostiza ни припомни, че по време на един от тези конгреси аз предадох дисциплината, към която съм избрал да се придържам и задължаваща ме при избора на темата за САП. Казах тогава, че те вървят в група от три и всяка една поред дава превес на една от трите категории на Лакан, чиито инициали са: R. S. I./ Р. С. В. След „Символичния порядък....”, след „Едно реално...”, би трябвало тогава да очакваме, както L. Gorostiza и други изключително точно заключиха, че въображаемото ще дойде на преден план. Под каква по-добра форма би могло това да се случи освен чрез темата за тялото, защото при Лакан е формулирана тази равностойност: въображаемото, това е тялото. Това не е изолирана формула, учението му в своята цялост я потвърждава.

Първо, тялото изначално се представя като образ, образ в огледалото, където то дава на Аз-а един статут, който своеобразно го отделя от този, даден му от Фройд в неговата втора топика. Второ, това е още една игра на образи, с която Лакан илюстрира преобладаващата артикулация между Идеала на Аз-а и идеалния Аз, термини, които той заема от Фройд, но за да ги формализира по един нов, безпрецедентен начин. (Трето), този афинитет между тялото и въображаемото още веднъж се утвърждава в неговото учение за възлите. Боромеевата конструкция подчертава, че точно чрез посредничеството на образа си, тялото отначало допринася за икономията на наслаждението. Четвърто, от друга страна, тялото определя всичко, което въображаемият регистър подслонява като репрезентации/представяния: означеното, смисъла и означаването, и образа на света сам по себе си. Именно във въображаемото тяло думите на езика въвеждат репрезентациите/представянията, които съставят за нас един илюзорен свят по модела на целостта на тялото. Ето защо имаме много причини да дадем за следващия конгрес някои разновидности на темата за тялото в измерението на въображаемото.

Точно бях достигнал до тази идея, когато ми хрумна, че тялото ще промени регистъра в качеството си на говорещо тяло. Какво е говорещото тяло? „Ах, това е мистерия”, каза един ден Лакан. Това изказване на Лакан е преди всичко да не забравяме, че мистерията не е матема, те дори са противоположни. В Декарт това, което е мистерия, но остава несъмнено, е съюзът между душата и тялото. „Шестото размишление” („Sixièmeméditation”) е посветено на това и самото то толкова е мобилизирало находчивостта на своя най-изтъкнат тълкувател, колкото и предшестващите го пет. Доколкото този съюз засяга моето тяло, meum corpus, той действа като третата субстанция между  мислещата субстанция/res cogitas и протяжната субстанция/res extensa[V]. В известния цитат Декарт казва, че „Аз не само обитавам моето тяло, така както един капитан своя кораб, (...) аз съм много тясно свързан с него, толкова смесен и вплетен, че образувам едно цяло с него”. Знаем, че така нареченото „хиперболично съмнение”, което хипотезата за „злия гений” представя, щади, избавя le cogito/мисля и по този начин ви дава сигурността като един остатък, който устоява на съмнението, дори на най-широко разпространеното съмнение, което е възможно да бъде изпитано. Това, което е по-малко известно, е, че точно в това шесто размишление впоследствие се разкрива, че съмнението също щади, избавя съюза на аз мисля с тялото , което се откроява измежду всички, бидейки тялото на това аз мисля.

Без съмнение, за да видим това, трябва да разширим дъгата на това „впоследствие” точно до Edmund Husserl и неговите „Картезиански размишления”/„Méditations cartésiennes”. Тук той разграничава чрез една ценна дума - от една страна физическите тела, сред които тези на моите  себеподобни, а от друга - моето тяло. За моето тяло той въвежда едно специално понятие. Той пише: „Аз намирам моята плът като избрана единствена по рода си”, (14) meinen Leib е това, което само не е едно обикновено тяло, а всъщност плът, единственият обект отвътре на моя абстрактен слой опит, към който аз мога да припиша поле от усещания, които отговарят на опита. Ценната дума е плът, различна от това, което са физическите тела. Под „плът” той разбира това, което се явява при Декарт под формата на съюз между душата и тялото.

Тази плът е без съмнение изтрита в Dasein на Хайдегер, но тя е подхранила разсъжденията на Merleau-Ponty в неговия незавършен труд „Видимото и невидимото”/„Le Visible et l’invisible”(15), на който Лакан посвещава определено внимание в своя Семинар „Четирите основни понятия на психоанализата”/„Les quatre concepts fondamentaux de la psychanalyse”. Там Лакан не изразява някакъв специален интерес към тази дума, но въпреки това ще повтори думата „плът”, когато говори за плътта, която носи белега на знака. Знакът разрязва плътта, като отнема нейната жизненост и я умъртвява и тогава тялото става отделено от нея. В това разграничаване между  тяло и плът, тялото се показва като нещо, което е способно да представлява мястото на Другия на означаващото като една повърхност за вписване. За нас картезианската мистерия на психосоматичния съюз е изместена. Това, което е мистериозно, но което остава несъмнено, е това, което произтича от силното въздействие на символичното върху тялото. Да го кажем в картезианските термини, мистерията е по-скоро в съюза на думата и на тялото. По силата на опита, може да се каже, че то е от регистъра на реалното.

Тук е подходящото място, което би трябвало да се даде на факта, че късното учение на Лакан предлага едно ново име за несъзнаваното. Има една дума, за да се каже. Не може да вземем думата от названието на конгреса, защото това е един неологизъм. Той не може да се преведе. Ако вие вземете текста, наречен „Телевизия”/„Télévision”, ще видите, че аз питам Лакан за думата за несъзнавано. Аз просто му казвам: „Несъзнаваното – каква особена, смешна дума!”, защото вече ми изглеждаше, че това не е един термин, който добре приляга на точката, където той беше в своето учение. Той отговори – както ще видите, прочели сте, вече знаете – като го отхвърли: „Фройд не е намерил по-добър термин и няма нужда да се връщаме към това”. Така че, той призна, че този термин е несъвършен и се въздържа от всякакъв опит да го промени. Но, две години по-късно, той промени мнението си, ако се позовем на неговия написан текст „Джойс – симптома”/” Joyce le Symptôme”, където предложи неологизма, който току-що споменах, за когото предсказа, че ще замести фройдистката дума „несъзнавано” – с le parlêtre/говорещото-същество[VI].

Това е операцията, която предлагам да ни даде нашия компас за следващия конгрес. Тази метафора – заместването на фройдисткото несъзнавано с лаканианското parlêtre/говорещо-същество – фиксира един проблясък. Предлагам да приемем това като един показател на това, което се променя в психоанализата през двадесет и първи век, когато тя трябва да отчете, да вземе предвид един друг символичен порядък и едно друго реално, освен тези въз основа на които тя е създадена.

Психоанализата се променя и това е факт. Тя вече се е променила, както Лакан отбелязва шеговито, доколкото първоначално беше практикувана от Фройд в самота и после се е стигнало до практикуването ѝ в двойка. Но тя претърпява много други промени, които може да отчетем докато четем Фройд, а също като четем и препрочитаме ранния Лакан. Тя фактологично се променя, независимо от нашата привързаност към старите думи и схеми. Това е едно непрекъснато усилие да стоим колкото е възможно по-близо до опита, за да кажем това, без да се разбием в стената на езика. За да преодолеем тази стена, ни е необходима помощта на (a)mur [7], имам предвид агалматичната дума, която ще пробие тази стена. И тази дума, аз я намирам, разпознавам в parlêtre/говорещото-същество.

Тази дума няма да бъде изписана върху плаката за следващия конгрес, но ние ще знам, че става въпрос за parlêtre/говорещото-същество, доколкото това замества несъзнаваното, тъй като анализирането на parlêtre не е вече точно същото като да се анализира несъзнаваното във фройдисткия смисъл, нито дори несъзнаваното, структурирано като език. Дори ще кажа, че може да се обзаложим, че анализирането на parlêtre е това, което ние вече правим и ни остава да открием как да го назовем.

Ние се учим как да назоваваме това. Например, когато говорим за симптома като един синтом. Ето една дума, едно понятие, което е от епохата на parlêtre/говорещото-същество. Превежда едно изместване от понятието за симптом на несъзнаваното към parlêtre/говорещото-същество. Както знаете, симптомът, доколкото е образувание на несъзнаваното, структурирано като език, е една метафора, един ефект от смисъла, предизвикан от заместването на едно означаващо с друго. В замяна – синтомът на едно parlêtre/говорещо-същество е едно „събитие на тялото” [8], една поява на наслаждение. Освен това, нищо не подсказва, че тялото, за което става дума, е вашето тяло. Вие може да бъдете „симптом на нечие друго тяло” при условие, че сте жена [9]. Става въпрос за хистерия когато имаме симптом на симптома, когато вие правите симптом от „симптома на някой друг”, така да се каже симптом на втора степен. Симптомът на parlêtre/говорещото-същество остава без съмнение да бъде изясняван в своето отношение с клиничните типове -  аз просто споменавам, следвайки насоките на Лакан [10], как това е при хистерията.

Няма да успеем в това, ако забравим структурата на симптома на несъзнаваното, така както втората топика на Фройд не отменя първата, а по-скоро се съчетава, допълва с нея. По същия начин, Лакан не идва да зачеркне Фройд, а да го продължи. Промените в неговото учение са направени без каквото и да е изтриване, използвайки източниците на концептуалната топология, която осигурява продължаването без да забранява обновяването. Така от Фройд до Лакан, ние казваме, че чрез метафората ни става ясен механизмът на изтласкването, така както от несъзнаваното до parlêtre/говорещото-същество метафората ни дава една придаваща форма обвивка на събитието на тялото. Изтласкването, станало експлицитно чрез метафора, е едно кодиране и операцията по това кодиране работи за наслаждението, което засяга, афектира тялото. Нашата мисъл е изтъкана от нещо като кърпене на многообразни парчета от различни епохи, заимствани от Фройд и от Лакан и ние не бива да отстъпваме от правенето на този „пачуърк”, за да се придвижим напред в това да стегнем в здрава спойка психоанализата на 21 век.

Тук ще посоча една друга дума, след синтом – която е от епохата на parlêtre и която ще поставя до синтома. Това е дума, която ни принуждава да преминем към нова класификация на понятията, които са ни познати. Думата, която поставям до синтома, това е escabeau[VII], която аз отново заимствам от „Joyce le Symptôme”[11] – на испански думата е escabel. Еscabeau не е стълба – тя е по-малка от една стълба - но има стъпала. Какво е това escabeau? – имам предвид психоаналитичната стълбичка/escabeau, не само тази, която се използва за вземане на книги от библиотеката. Казано по един обобщен начин, именно това е, чрез което parlêtre/говорещото-същество се повдига, изкачва се, за да се направи beau/красиво. Това е неговият пиедестал, който му позволява, то самото да се издигне до висотата на la Chose /Нещото [12]. (Посочвайки подиума) Ето тук, например, това е една малка стълбичка/escabeau за мен.

Стълбичката/escabeau е едно пресечно понятие. То предоставя един колоритен превод на фройдистката сублимация, но в нейното пресичане с нарцисизма. И ето едно съпоставяне, което е специфично за епохата на parlêtre/говорещото-същество. Стълбичката/escabeau е сублимацията, но дотолкова доколкото тя се основава на едно първо аз не мисля на parlêtre/говорещото-същество. Какво е това аз не мисля? Това е отрицание на несъзнаваното, чрез което parlêtre/говорещото-същество вярва, че то е господар на своето същество. И със своята стълбичка/escabeau към това то добавя факта, че се приема за един maître beau/красив господар. Това, което наричаме култура, не е нищо по-различно от едни стълбички „в резерв” [13], които можем да вадим, за да се перчим с тях и за да се държим славно.

За да дам пример за тези категории, които се оказва, че изникват и от които ние имаме нужда, си казах, че бих могъл да направя паралел между синтома и стълбичката. Какво подбужда стълбичката? Това е рarlêtre/говорещото-същество под фасадата си на наслаждение от речта. Наслаждението от речта е това, което дава живот на великите идеали за Доброто, за Истината и за Красивото [14]. Синтомът, от друга страна, като симптом на parlêtre/говорещото-същество, се държи за тялото на parlêtre/говорещото-същество. Симптомът изниква от белега, който речта издълбава, когато приема формата  на казване и образува събитие в тялото. Стълбичката е от страната на наслаждението от речта, което включва смисъла. Обратно, специфичното наслаждение на синтома изключва смисъла [15].

Ако Лакан е бил увлечен по Джеймс Джойс и особено по неговото произведение „Finnegans Wake”/”Бдение над Финеган”, това е по причина  на du tour de force – ou de farce (сериозно, голямо постижение или фарс)[16] – каквото представлява успешното сливане на симптома и стълбичката/escabeau. Точно така, Джойс прави от самия симптом, като неразбираем и извън смисъла, стълбичката на своето творчество. Той създава една литература, чието наслаждение е толкова непроницаемо, колкото това на симптома и която не по-малко остава обект на изкуството, създадено на основата на escabeau /стълбичката, издигната на висотата на Нещото/ à la dignité de la Chose. Може да си зададем въпроса дали музиката, живописта, изящните изкуства имат своя Джойс. Може би това, което съответства на Джойс в областта на музиката, е атоналната композиция,  чието начало е поставил Шьонберг/Schönberg, за когото чухме да се говори неотдавна [17]. А по отношение това, което е известно като изящни изкуства, може би инициатор в известен смисъл е Марсел Дюшан/Marcel Duchamp. Джойс, Шьонберг, Дюшан са производители на escabeaux/стълбички, орисани да правят изкуството заедно със симптома, с непроницаемото наслаждение на симптома. Бихме били затруднени да оценим какво става със стълбичката-симптом/escabeau-symptômе в полза на клиниката. По-скоро трябва да си вземем поука.

Но, кажете ми, да направиш от своя симптом една стълбичка/escabeau, не е ли точно това, за което става въпрос в Пас/Pass[VIII], където правим изпълнение със своя симптом и със своето непроницаемо наслаждение? Да правиш анализа, това е една работа по „кастриране на escabeau/стълбичката”[18], за да се разкрие непроницаемото наслаждение на симптома. Но да направиш Пас-а/Pass, е да „свириш” на/да направиш изпълнение с така почистения и подреден симптом, за да направиш от него една escabeau/стъличка под аплодисментите на аналитичната група. И за да го кажем във фройдистки термини, това очевидно е една сублимация и аплодисментите съвсем не са случайни. Моментът, когато публиката е удовлетворена, е част от Пас-а/Pass. Може дори да се каже, че именно тогава Пас-ът/Pass е изпълнен. Да се дават пред публика свидетелствата на Пас-а е нещо, което  никога не е правено по времето на Лакан. Процедурата остава заровена в дълбините на институцията, тя не е била позната освен на малък брой посветени – Пас-ът/Pass е бил дело на не повече от десет човека. Да бъдем честни, аз изобретих  извършването на публичното свидетелстване на Пас-овете, защото знаех, мислих, вярвах, че това е самата същност на Пас/Pass.

Les escabeaux/стълбичките са тук, за да произвеждат красота, защото красотата е последната защита пред реалното. Но щом един път les escabeaux/стълбичките са съборени и изгорени, за анализираното говорещо-същество/parlêtre все още остава да покаже своето знание как да се справя/savoir faire с реалното/le réel, да покаже своето знание как може да прави от това един обект на изкуството, да покаже своето знание да изкаже това, да го изкаже добре. И това е, което дава стръвта, когато е поканен да вземе думата. Събитието на Пас/Pass не е номинацията, решение на една група експерти. Събитието на Пас/Pass е акта на изказване на един сам (човек), Аналитик на Школата, когато той подрежда своя собствен опит, когато той го тълкува в полза на всеки един, който е дошъл на конгреса и за когото това е въпрос на изкушение и вдъхновение – и това е, което беше мащабно изпитано по време на последния конгрес.

Актът на изказване, свидетелстването това е един способ на речта, който се отличава от това да създадеш, да направиш събитие. Фройд е направил разграничение между видовете съзнание: съзнавано, предсъзнавано и несъзнавано. За нас, ако съществуват видове, които да се разграничат, те не са на нивото на съзнанието, а във видовете, способите на речта. В термините на реториката - има метафора и метонимия; в термините на логиката - модалност и апофантика[IX] (от гр. ἀποφαντικός), утвърдително (съждение), дори заповедно/императив; а в перспективата на стилистиката - има клише, поговорка/пословица, рефрен (от итал. ritornello) и писането в зависимост от речта... Тогава, несъзнаваното, когато е концептуализирано да тръгва от речта, а не вече от съзнанието, носи ново име: le parlêtre/говорещото-същество. Съществото/être, за което става въпрос, не предшества речта. Точно обратно, речта удостоява със съществото/être това животно, посредством един ефект „впоследствие”/après-coup и от тук нататък собственото тяло се отделя от това същество/être, за да премине в регистъра на това да имаш. Говорещото-същество/le parlêtre не е тялото, то има тялото.[19]. 

Говорещото-същество/le parlêtre си има работа със своето тяло/то е в схватка със своето тяло като нещо въображаемо, както и е в схватка със символичното. И третото понятие, реалното/réel, е комбинация/комплекс или имплекс/implex[X] на другите две. Говорещото тяло - заедно със своите две наслаждения - наслаждението от речта и наслаждението на тялото, едното води към стълбичката/l’escabeau, а другото поддържа синтома/sinthome. В говорещото-същество/le parlêtre ги има едновременно и двете – наслаждението на тялото и също наслаждение, което се отклонява извън тялото, наслаждение от речта, което Лакан отъждествява дръзко и логично, с фалическото наслаждение, толкова колкото то е в дисхармония с тялото. Говорещото тяло получава своето наслаждение, следователно, от два различни регистъра: от една страна то се наслаждава на самото себе си, то се засяга, афектира от наслаждението, то се „само-наслаждава”/il se jouit  [20] – във възвратната форма на глагола, от друга страна един орган на това тяло се разграничава по силата на това да се наслаждава на самия себе си: той кондензира и изолира, отделя едно наслаждение настрани, което се разпределя върху обектите малко а. В тази връзка говорещото тяло е разделено по отношение на своето наслаждение. То не е единно, неделимо, както въображаемото ни кара да вярваме. Ето защо фалическото наслаждение трябва да се отдели във въображаемото посредством операцията, позната под името кастрация.

Говорещото тяло говори в термините на влеченията/нагоните. Това е, което дава право на Лакан да представи влечението/нагона посредством модела на една верига от означаващи [21]. Той продължава по пътя на това разглеждане от две страни на веригата от означаващи през нейната логика на фантазма, където той разделя То от несъзнаваното [22]. Но в замяна, понятието за говорещото тяло е връзката, свръзката на То и несъзнаваното. Лакан припомня, че веригите от означаващи, които ние разгадаваме по фройдистки начин, са включени в/върху тялото и са направени от наслаждаваща се материя/substance jouissante (в англ. превод е използван израза “enjoying substance” [23]). Фройд твърди, че То е един голям резервоар на либидото и това твърдение се отмества към говорещото тяло, което като такова е една наслаждаваща се материя/substance jouissante. Обектите малко а са удържани върху тялото; наслаждението, за което несъзнаваното работи, е извлечено вътре в тялото.

Фройд е можел да каже, че теорията за влеченията/нагоните е една митология. Това, което все пак не е мит обаче, това е наслаждението. В седма глава на Die Traumdeutung/”Тълкуване на сънищата”, Фройд нарича психичния апарат една фикция. Това, което не е фикция, е говорещото тяло. Именно в тялото Фройд е намерил принципа на неговата фикция за психичния апарат. Той е конструиран въз основа на рефлексната дъга[XI] като процес, който е регулиран по такъв начин, че да поддържа възбудата на възможно най-ниско ниво. Лакан замества този психичен апарат, структуриран през рефлексната дъга, с несъзнаваното, структурирано като език. Не стимул-реакция, а означаващо-означено. Единствено – и това е израз на Лакан, който вече съм подчертал и обяснил – този език е „свободно съчинение, измишльотина на знанието/élucubration de savoir относно пре-езика/lalangue[24], пре-езика/lalangue на говорещото тяло”. Той продължава нататък с това, че несъзнаваното е само по себе си е едно свободно съчинение, измишльотина на знанието относно говорещото тяло, по отношение на говорещото-същество/le parlêtre.

Какъв е това свободно съчинение, измишльотина на знанието? Това е една артикулация на подобията, които се отделят от реалното и в същото време те го обхващат/прихващат. Основното видоизменение, което е засегнало символичния порядък през ХХI век е това, че сега той твърде нашироко е схващан като една артикулация на подобията. Традиционните категории, които организират живота, са преминали в редиците на обикновените социални конструкции, обречени на деконструкция/разпадане. Това не означава само, че подобията се клатят, но и че те са разпознати като подобия. И чрез една любопитна точка на пресичане, психоанализата е тази, която чрез Лакан, възстановява другия термин в понятийната диаметрална противоположност – не всичко е подобие, има едно реално.

Реалното на социалната връзка, това е несъществуването на сексуалното отношение. Реалното на несъзнаваното, това е говорещото тяло. При условие, че символичния порядък е бил схващан като едно знание, което регулира реалното и налага своите закони върху него, клиниката беше доминирана от опозицията на невроза и психоза. Символичният порядък сега е разпознат като система от подобия, които не командват, не управляват реалното, а даже са му подчинени. Една система, която отговаря на реалното на несъществуващото сексуално отношение.

Последствието е, ако мога така кажа, една декларация за фундаментално, основно клинично равенство между говорещите-същества/les parlêtres. Говорещите-същества/les parlêtres са осъдени на умствена слабост, дебилност/débilité от самото психично, по-точно от въображаемото като въображаемо на тялото и въображаемо на смисъла. Символичното бележи, отпечатва във въображаемото тяло символичните репрезентации, които говорещото тяло заплита и развързва. В това отношение собствената дебилност обрича говорещото тяло, като такова, на налудност/délire. Учудващо е как някой, който е бил анализиран, би могъл да смята себе си за нормален.

В икономията на наслаждението едно означаващо-господар струва колкото другото. От умствената слабост/débilité до налудността /délire, последицата е добра. Единственият път, който се открива отвъд  за говорещото-същество/parlêtre, е да направи себе си будала/dupe на едно реално. Това означава да събере, сглоби един дискурс, където подобията затягат/закопчават/обхващат едно реално; едно реално, на което можеш да вярваш без да си му верен; едно реално, което няма смисъл, което е индиферентно на смисъла, и което не би могло да бъде различно от това, което е. Дебилността е, обратно, измамността/duperie на възможното. Да бъдеш будала на едно реално – това, което аз величая – това е единствената яснота, която е отворена за говорещото тяло, за да се ориентира. Дебилността/débilité  – налудността/délire – измамността/duperie, това е желязната трилогия, която отразява възела на въображаемото, символичното и на реалното.

Едно време хората бяха свикнали да говорят за индикации за анализа. Оценяваше се дали дадената структура се поддава на анализа и се посочваше как да се откаже на някой, който има заявка за анализа, поради липса на индикации. В епохата на говорещото-същество/parlêtre, да си кажем истината, анализираме независимо кого, когото и да е и всеки. Да се анализира говорещото-същество/parlêtre изисква да се изпълнява партия между налудността, дебилността и измамата. Това означава налудността да се насочи така, че нейната дебилност да се подчини на измамността на реалното. Фройд все още се е занимавал с това, което нарекъл изтласкване. За нас беше възможно да установим посредством разказите от Пас до каква степен тази категория все по-малко се използва. Със сигурност има спомени, които излизат обратно на повърхността. Но нищо не удостоверява автентичността на нито един от тях. Нито един не е последен. Това, което се нарича „връщане на изтласканото”, винаги е увлечено в потока (от думи) на говорещото-същество/ parlêtre, където истината се разкрива като непрекъснато лъжлива. На мястото на изтласкването, анализата на говорещото-същество/ parlêtre поставя лъжливата истина, която произтича от това, което Фройд е приел за първично изтласкване. Това означава, че истината е с неразривно еднаква същност като тази на лъжата. Рroton pseudos[XII] също e една върховно заблуждение. Това, което не лъже, е наслаждението, наслаждението на говорещото тяло.

Тълкуването не е един фрагмент от конструкция, опираща се на изолиран елемент от изтласкването, както Фройд е смятал. Това не е свободно съчинение, измишльотина на знанието. Нито е ефект на истината, който веднага се поглъща обратно в поредицата от лъжи. Тълкуването/ интерпретацията е едно действие на казване, което е насочено към говорещото тяло, за да породи едно събитие в него, да предизвика реакция в червата/passer dans les tripes, както е казал Лакан[25]. Това не е нещо, което може да бъде предвидено, а се потвърждава впоследствие, със задна дата, тъй като ефектът на наслаждението не може да се изчисли. Всичко това, което психоанализата може да направи е в съгласие с влечението/нагона на говорещото тяло, за да се промъкне в симптома. Когато анализираме несъзнаваното, смисълът на интерпретацията/тълкуването е истината. Когато анализираме говорещото тяло, смисълът на интерпретацията/тълкуването е наслаждението. Това отместване от истината към наслаждението дава мярката, мерилото за това, в което се е превърнала аналитичната практика в ерата на говорещото-същество/parlêtre.

Именно затова аз предлагам за следващия конгрес да се срещнем под флага на темата: „Несъзнаваното и говорещото тяло”. Това е една мистерия, загадка, казва Лакан. Ние ще се опитаме да се заемем с нея и да я изясним, разгадаем. Има ли по-подходящ град от Рио Де Жанейро? С неговата Захарна планина, той  има за емблема  най-величествените от всички стълбички/escabeaux. Благодаря!

(Текстът е публикуван на френски от Anne-Charlotte Gauthier, Ève Miller-Rose и Guy Briole, не е редактиран от автора)

Превод: Десислава Иванова, с редакцията на Биляна Мечкунова

 

 

[I] Оригиналният израз в текста е „rêves éveillés” или „waking dreams” в англ. превод. Съответстващият термин на български език е хипнагогия – преходът между будно състояние и сън и съпровождащите сетивни преживявания като зрителни, тактилни и слухови халюцинации. Използването на хипнагогията като терапевтичен метод е основано на идеята, че в това състояние човек е способен да достигне до собственото си несъзнавано. Редица писатели и художници умишлено са се потапяли в хипнагогично състояние като начин за пробуждане и развитие на творчеството. Едгар Алън По казва по този повод, че „единствено когато съм на ръба на съня, осъзнавайки че съм (не)буден мога да преживея и почувствам физически всички свои фантазии”.

[II] Основно понятие в екзистенциалната философия на Мартин Хайдегер, прочут с книгата си „Битие и време”/”Sein und Zeit”. В буквален превод от немски език Dasein означава „тук и сега” (da) „съм” (sein) и предава значението на латинската дума existentia, т.е. съществуване. Под Dasein Хайдегер разбира специфично човешкия начин на съществуване, което е рефлексивно, т.е. тематизиращо самото себе си. Според Хайдегер екзистира  онова съществуващо, което тематизира собствената си битийност и в този смисъл издига битието до ранга на въпрос.

[III] Хомеостазис от гръцки – хомеос  „еднакъв,  подобен, съвпадащ” и статис „състояние”. Способността на една отворена система , особено на живите организми, да регулира вътрешната си среда така, че да поддържа стабилно, постоянно състояние чрез многобройни корекции на динамичното равновесие, управлявани от взаимосвързани регулаторни механизми.

[IV] Плутарх (на гръцки: Πλούταρχος) е древногръцки историк, биограф, есеист и среден платонист. Плутарх е бил посветен в мистериите на бог Аполон и става един от жреците на делфийския оракул, като задължението му е било да тълкува предсказанията. Написва много книги на тази тема и за залеза на оракулите и старите вярвания, като възкликва в една от тях: "Великият бог Пан е мъртъв!" ("De defectu oraculorum", "De Pythiae oraculis", "De E apud Delphos"). Пан (на гр. παν -вселена,свят) е аркадски бог, син на Зевс и Калисто, или на Уран или Хермес и на Гея или нимфата Пенелопа. Първоначално е божество на пасищата, но поради еднаквостта на името му с гръцката дума πασ,παντοσ (всичко) бил произведен с помощта на народоетимологията в бог на Вселената. Още като дете приличал на коза - бил обрасъл с косми по цялото тяло, с кози рога и крака и копита, с брада и с опашка. Майка му щом го родила се изплашила и го подхвърлила, но Хермес го намерил и занесъл повит в заешка кожа на Олимп. Боговете като го видели се изсмели, без да му обърнат особено внимание. Пан бил преди всичко планинско божество. На него били посветени планинските пещери. Самият той живеел в пещера на планината Ликей в Аркадия, където растяла елата,  неговото свещено дърво. Там танцувал с Ехо и другите планински нимфи. Пиндар го нарича най-съвършения танцьор сред боговете. Покровителствал пастирите, стадата, ловците, пчеларите и рибарите. Влюбил се в нимфата Сиринга и дълго я преследвал, докато тя, за да се предпази от него се хвърлила в аркадската река Ладона, където майка ѝ я превърнала в тръстика. От нея Пан направил овчарска свирка, носеща името на нимфата. Със свиренето си забавлявал нимфите и дори дръзнал да се състезава с Аполон, но бил победен по свирене от всеизвестния бог на изкуствата. Когато някой пътник се загубел в гората Пан излизал насреща му и го стряскал с чудовищната си фигура. Оттук идва „паника“ (източник Уикипедия).

[V] Субстанцията е централно понятие в рационалистическата метафизика на Декарт. Той я определя като вещ, която не се нуждае за своето съществуване от нищо друго освен от самата себе си, следователно субстанция се явява само Бог. Той различава два рода субстанции: духовна и материална. Духовната е неделима, а материята- делима до безкрайност. Основен атрибут на духовната субстанция е мисленето, а на материалната - протяжността. Освен атрибути, Декарт различава и модуси на субстанциите. Модуси на мисленето са въображение, чувства и желания. Модуси на протяжността са фигура, положение и движение.

[VI] le parlêtre – говорещото-същество

[VII] Бележка: столче или табуретка-стълба, малка дървена стълбичка, която обикновено се използва в библиотеките за достигане на по-високите рафтове /бел.ред.

[VIII] Пас/Pass или Процедура по преминаване, отбелязващ края на личната анализа. Това е процедура, която Жак Лакан въвежда през 1967 с предназначението да се събира информация в психоанализата и да се изследват нейните резултати. Първоначално процедурата е възприета във Фройдистката школа в Париж и по-късно в Световната асоциация по психоанализа. Документът, с който тази процедура е представена от Лакан е „Предложение от 9 октомври 1967 към психоаналитиците от Школата”.

[IX] термин, свързан с Аристотел, означаващ декларативно изявление, което може да определи истината или погрешността чрез логическо твърдение /бел.ред.

[X]  implex - генеалогичен коефицент в родословното дърво, който показва разликата между теоретичните и реалните предци на човека за дадено поколение; или implexus означава преплитане, т.е – при комплекс има свързване без смесване, а при имплекс се размиват границите между съставните части/бел. ред.

[XI] reflex arc мед. термин – рефлексна дъга на нервната система; Рефлексът е основен вид дейност на нервната система. Рефлексната дъга е материалният субстрат на рефлекса, нервният път, по който става неговото провеждане от рецептора до ефектора. Всяка рефлексна дъга започва от рецептора, включва два или повече неврона и завършва с ефектора /бел.ред.

[XII] Термин от теорията за силогизма на Аристотел, който означава първична лъжа, основополагаща заблуда, т.е. едно грешно заключение е резултат на предшестваща грешна предпоставка. При Фройд терминът обикновено се превежда като „първата лъжа при хистерията” като се има предвид по-скоро „грешка” (един спомен взет за възприятие) отколкото лъжа .Фройд го употребява по отношение на случая на Ема/бел.ред.

 

 

[1]  Този текст е представен от Жак-Ален Милер по време на завършителната част на Деветия Конгрес на Световната асоциация по психоанализа (САП) на 17 април, 2014 година в Париж;  

[2] Неологизмът на Лакан amur събира в едно  mur и amour. Вижте  Lacan, J. je parle aux murs, Paris:Seuil, 2011, pp. 103-104, където той посочва, че трябва да се изписва: (a)mur;

[3] Вижте Lacan, J., “Overture to the First International Encounter of the Freudian Field ”, преведена на английски език от A. Price Hurly-Burly, Issue 6, September 2011, pp. 17-20.;

[4] Lacan, J., The Seminar Book XX,m Encore, 1972 – 1973, translated by B. Fink, New York: Norton, 1988, p. 113.

[5] Ibid. Пак там

[6] Бел. от преводача на английски език A.R. Price – Точният израз на Лакан е:” la régulation de l’âme par la scopie corporelle” (p. 105 of the seuil edition). Scopie е една необичайна дума във френския език, когато се използва сама и не като наставка/суфикс, обикновено се използва като афереза при радиоскопията/рентгеноскопия. Английският превод посочва: „corporeal radioscopy”/рентгеноскопия на тялото. Все пак, изглежда тук по-скоро се използва като опростено превръщане на гръцката дума scopéo във френска.

7 Lacan J., Je parle aux murs, Paris, Seuil, 2011, p. 103.

8 Cf. Lacan J., « Joyce le Symptôme », Autres écrits, op. cit., p. 568. Sur ce point, on se reportera aussi à : Le Séminaire, livre xxiii, Le sinthome, Paris, Seuil, 2005, p. 56 : « le sujet se supportant du parlêtre, qui est ce que je désigne comme étant l’inconscient » / „субектът, който е непрекъснато се опира на parlêtre/ говорещото-същество, това е което аз обозначих като несъзнавано”.

9 Ibid. Пак там

10 Ibid. Пак там

11 Ibid. Пак там, стр. 565-569.

12 Lacan J., Le Séminaire, livre vii, L’éthique de la psychanalyse, Paris, Seuil, 1986, p. 133.

13 Cf. Lacan J., « Joyce le Symptôme », Autres écrits,Стр.568

14 Позоваване на лекцията на Victor Cousin за „Истината, Красивото и Доброто”. Cf. Ibid., стр. 566: „...Victor Cousin preference for triplicity…”.

15 Пак там, стр. 570.

16 Пак там, стр. 569

17 Masson, D., “Impromptu. Les chemins du reél en musique”, доклад, четен по време на Деветия Конгрес на САП, Париж, 17 Април 2014, непубликуван. Звуковият запис е достъпен на интернет страницата: radiolacan.com, видео запис може да се намери на сайта congresamp2014.com.

18 Lacan, J.  “Joyce le Symptôme (II)”, op.cit., p. 567.

19 Cf. Lacan J., Le Séminaire, livre xxiii, Le sinthome,Paris, Seuil, 2005, p. 154.

20 Lacan, J, The seminar Book XX, Encore, op. cit., p.23 – “enjoys itself”

21 В англ. превод е посочен като източник на англ. език Lacan, J. “The subversion of the Subject and the Dialectic of Desire in the Freudian Unconscious”, in Écrits, the First Complete Edition in English, translated by B, Fink, R. Grigg, and H. Fink, New York: Norton, 2006, pp. 692 – 3.

22 Lacan, J., “Lesson of 11 January 1967” in Le séminaire XIV, La logique du fantasme (1966-1967), unpublished

23 Lacan, J., The Seminar Book XX, Encore, op. cit., p. 23.

24 Cf. Lacan J., Le Séminaire, livre xx, Encore, op. cit., p. 127.

25 Lacan, J. , Lesson of 19 February 1974, Le séminaire XXI, Les non-dupes errant, 1973-1974, unpublished.

Ето ни и нас

  • бул. "Патриарх Евтимий" 9
    София, България
  • ПК: 1142
  • Този имейл адрес е защитен от спам ботове. Трябва да имате пусната JavaScript поддръжка, за да го видите.