Sample Sidebar Module

This is a sample module published to the sidebar_top position, using the -sidebar module class suffix. There is also a sidebar_bottom position below the menu.

Sample Sidebar Module

This is a sample module published to the sidebar_bottom position, using the -sidebar module class suffix. There is also a sidebar_top position below the search.
Още

Източник: ЖИВОТЪТ ДНЕС

14 АПРИЛ 2015

С Весела Банова разговаря Галина Спасова

Весела Банова е клиничен психолог и психоаналитик, преподавател е в НБУ, доктор по социология. Работи активно в областта на закрилата на децата в риск. От 2002 до 2008 г. е зам.-председател на Държавната агенция за закрила на детето. От 2008 г. работи в сдружение "Дете и пространство"  и участва в процеса на извеждането от домовете на децата в риск. Председател е на Националната мрежа за децата и на Българското общество за лаканианска психоанализа. Редактор и съставител на 17 сборника и наръчници в областта на  приложната психоанализа и работата с деца в риск, ранното и предучилищното детство.  

 

- Как тълкувате като практик максимата „Има много книги за възпитанието, но нито една не е за вашето дете“?

- От самото начало родителят започва да греши и това е добре, защото всяка грешка и всяко недоразумение му дават истинската посока. Родителската функция е да придружава детето в неговото порастване, в откриването на света, на човешката култура. Няма рецепти как да бъдеш родител. Има опорни точки - как да слушаме детето така, че да го чуваме. Тогава и то, когато ни слуша, да започне да чува, защото силата на езика е изключително голяма. Има опорни точки как да му създаваме пространство, в което да играе, да учи, как да го придружаваме в първите му срещи с връстници и след това с интересни представители на другия пол.

Ако родителят е внимателен, оставя детето да развие мисълта си и да покаже как се чувства и как разбира нещата, в много случаи той ще бъде изненадан. Истински детето чува и запомня с дълготрайната си памет, когато смятате, че не ви гледа, не ви слуша, когато то шуми, играе. В тези моменти то чува и запомня най-добре. Човешкото дете е изключително чувствително към езика. То може да не разбира прекия смисъл на думите, но разбира посланието. И това е изключително важно. Това, което затруднява родителството в нашата култура, е разбирането, че най-важно за детето е да се храни добре и да има закръглени бузки. Много е трудно да разбере българинът, че едно новородено, дори бебето още в корема на майката е чувствително към езика. 

- Явлението родителска свръхактивност, опекунство спрямо дори порасналите деца обаче се разраства. 

- Има родители, които знаят всичко вместо детето - можем да ги наречем и опекуни, - и такива, които се съмняват, които си задават въпроси. Например защо плаче бебето, защо отхвърля тази храна, защо детето не иска да ходи на училище или защо в даден момент употребява лоши думи, какво става с него в тийнейджърска възраст. Защото юношите са изправени пред огромния проблем да „наместят в главата си“ абсолютно промененото тяло. Предизвикателството в отглеждането на деца е как, като ги обичаме и отглеждаме, да направим така, че те да поемат отговорност за своя живот. Това значи да поемат отговорност за това, което говорят, за начина, по който обитават и употребяват тялото си. 

- Придвижваме ли се като общество към цивилизованото отношение към по-слабите, страдащите? Много от тях са деца.

- Каузата на школата, на която съм председател, на колегите ми са децата с психично страдание. Тяхното различие е свързано с проблеми в общуването. И нашето общество - независимо дали говорим за училището, родителите на другите деца, или за социалната система и системата за закрила – проявява изключителна непоносимост, отхвърляне на различието, проявено именно като психично страдание. Това е много плашещо. Има случаи на радикално отхвърляне изобщо на децата, които са изоставени заради различието си. И когато те имат на всичкото отгоре психично страдание, се забелязва и агресивно отношение към тях. 

В училище тези деца са просто различни. И е удивително, когато родители се организират с настояване такова дете да бъде преместено. Имам случаи в моята практика - заради това, че не може да понася погледите на всички върху себе си, детето бяга, напуска класната стая, блъска вратата. За такова нещо дете беше клиент на педагогическата стая по закона за борба с противообществените прояви, родителите бяха принудени да сменят три училища. Не мога да разбера защо обществото толкова се плаши и не може да понесе децата с психично страдание. Но толерантността към различието не се насажда, тя се развива. 

- У нас все още зачитането на детската личност остава привнесено, неприпознато като ценност. Защо е така?

- Аз съм много притеснена, защото открих (беше преди две-три години около един проект за нов Закон за детето) цели групи от родители, които искат на детето да се гледа както в Средновековието. Да бъде наказвано, да бъде въдворявано, родителят изцяло да разполага с властта да обучава детето вкъщи, без да се съобразява с правилата и законите. И сега е добър случай да им кажа: Най-силният фактор, който може да дестабилизира детската психика и да доведе до психопатологични прояви, е всемогъщият възрастен. Детето не може да си обясни, първо, нещата, които той иска от него, както и защо възрастният не се съобразява с правилата на общността.

Субективно за детето на несъзнателно ниво той е капризният всемогъщ от приказките. Това е вълкът, който гълта козлетата, човекоядецът, който си коли дъщерите по погрешка, баба Яга от приказката за Хензел и Гретел. Колкото повече детето разбира, че родителят се води от общоприетите правила, размишлява, задава си въпроси, толкова то е по-спокойно и е в състояние да чуе какво му казва възрастният. Това е фундаментално. Много ме безпокои идеята да правим с децата си каквото искаме, защото те са малоценни. Твърде старо разбиране за детето е, че още не разбира достатъчно, а чувствата му са незрели и затова възрастният, родителят трябва да прави всичко вместо него. 

- Липсващото общуване ли е почвата за епидемичната вече агресивност?

- Един тийнейджър ми разказва час и половина за компютърна игра - „Лигата на легендите“ - и разбрах, че за някои хора и цели общности тя подменя реалния живот. Компютърната игра вкарва единствено във въображаемото. Психичното функциониране има три нива. Най-могъщото е символичното, светът на езика, който ни служи, за да осмисляме ставащото с нас и около нас. Вторият регистър е на въображаемото - видеоигрите, анимираните филми. И третото ниво е на реалното, когато не ни стигат нито образите, нито думите, за да назовем ставащото. Това е около събития в живота, които са трудно поносими. Компютърната игра вкарва децата и хората въобще само в регистъра на въображаемото. Но елиминирането на средството на езика и оставането на детето единствено във въображаемото води до агресивни прояви.

- И все се питаме кой е виновен.

- Докато работих като зам.-председател на Държавната агенция за закрила на детето, бях отчаяна, че сме общество, в което, ако се случи нещастие с дете, вместо да измислим обща кауза и да работим за нея (пример тук е финландското образование), започваме да търсим виновен. И училището трябва да поеме своята отговорност, и родителите носят отговорност. Обществото, каквото и да разбираме под това, носи отговорност, но то не става, като се обвиняваме взаимно. Става, като разговаряме, като се опитваме да направим нещо добро за децата. Държа да спомена една новост, защото е изключителна. Покрай европейското финансиране в музеите се появяват много приятни пространства и програми за деца. В Историческия музей в Кюстендил видях невероятен интерактивен център, в Политехническия музей в София има специални програми за деца. Нима не може развитието на подобни пространства в музеите да е обща кауза на министъра на културата, на образованието, на учителите, на родителите? Тя би създавала алтернатива на опасностите, които дебнат детето в нашия свят. 

- Като експерт как виждате сравнението между малчугана отпреди 30-40 години с ключа от къщи на врата и детето, вторачено в смартфона? 

- Ами първото е дете на удоволствието от движението, дете от групата, която се движи из квартала, измисля игрите си. Съвременното дете е много по-ограничено откъм пространства, принадлежност към връстници, обаче разполага с огромен информационен поток, който обработва много по-умело и по-знаещо. И това е факт, който, вместо да се опитваме да променяме, трябва по някакъв начин да използваме. Това са различни светове. Трябва може би съвсем друг подход към съвременното дете като част от този свят такъв, какъвто е. Въпросът е ние с нашето живо присъствие къде сме. Лесното е да пуснеш телевизора, да оставиш детето, то ще мълчи и няма да те тревожи. Или е изборът да следваш детето си като една загадка, която е интересна във всеки един час и във всяка една минута... Това е предизвикателство на всички времена, просто начинът, по който се проявява, сега е различен. 

Ето ни и нас

  • бул. "Патриарх Евтимий" 9
    София, България
  • ПК: 1142
  • Този имейл адрес е защитен от спам ботове. Трябва да имате пусната JavaScript поддръжка, за да го видите.