Sample Sidebar Module

This is a sample module published to the sidebar_top position, using the -sidebar module class suffix. There is also a sidebar_bottom position below the menu.

Sample Sidebar Module

This is a sample module published to the sidebar_bottom position, using the -sidebar module class suffix. There is also a sidebar_top position below the search.
Библиотека

По време на проведения от Сдружение Дете и пространство проект Как да слушаме, разговаряме и играем с децата, осъществен в 113 ДГ в София, моята работа беше свързана с осигуряване на свободно пространство на децата, чийто родители участваха в организираните за тях лаборатории. Занималнята нарекохме свободно пространство, защото в него възрастният е партньор в игрите и заниманията на детето, без да му дава задачи и без да изисква от него.

Ползата е, че докато родителите бяха в родителската лаборатория, за децата се отваряше пространство, в което можеха да говорят, рисуват, пишат, разказват и сътворяват всичко онова, което ги вълнува. В това пространство те можеха да споделят своите емоции, да разказват истории. С други думи – в свободното пространство на занималнята, децата не учеха и не бяха възпитавани, а всяко от тях според начина, който му е най-възможен и комфортен в момента, можеше да се занимава и твори, за да се опита да облича в смисъл и значение онова, което го вълнува. Много събития и теми в живота на детето се изплъзват на езика и детето полага системни и специални усилия, за да ги облече в смисъл: да ги нарисува, да намери подходящи или не толкова подходящи, но някакви думи, за да ги назове, да се въплъти в роля на страховит герой, измислен от самото него и т.н. В свободното пространство на занималнята оказвах гостоприемство на всички продукции на децата, които я посещаваха, без да им давам задачи и без да ги оценявам. И децата не престанаха да ме изненадват.


В рамките на едногодишния проект, аз имах възможност да работя с различни деца, като тези, които почти винаги присъстваха бяха 3-4. Имах възможност да ги наблюдавам, да разговаряме на интересни за тях теми, да творим, да им помагам да изразят себе си с езика на изкуството, чрез различни задачи, които им поставях свързани с рисуване, оцветяване, съчиняване на приказки и истории, игра и т.н.


Първоначалната цел, която си поставих, беше да бъда приета от децата като близък до тях човек, опитах се отстъпя от позицията на учител и възпитател, исках децата да могат да ми се доверят, за това избягвах да им правя забележки, да им се карам или да ги наказвам. Използвах рамката на сеансите по релационна психомоторика. Поздравявах всяко дете по име в началото и съобщавах, че правилото е: Никой не може да причинява болка на себе си или на друго дете по време на занималнята. Ако това правило се наруши, ще се намеся. Инак съм ваш партньор в играта. Още на първата ми среща с децата въведох моята позиция и обясних каква е моята роля, какво ще представляват нашите срещи и как ще протича времето ни, прекарано заедно. Оставих възможността на децата сами да избират какво им се прави и се опитвах да се съобразя с желанията на всички.


Едно от заниманията, които почти винаги правехме, беше свързано с рисуване. В повечето случаи аз нямах конкретни изисквания и не казвах на децата какво (трябва) да рисуват. Оставях ги сами да решат, като междувременно обикалях, сядах до тях и ги питах дали искат да ми разкажат за това, което рисуват. От историите, които те ми разказваха за своите (техните) рисунки, искам да опиша няколко по-интересни, както и да пресъздам някои от разговорите ми с децата, проведени докато рисуват своите картини.


Л. (момче на 6 г.): Това е замък, а това са хитлерски войници. Те са във война и ги нападат. Те имат танкове и оръжия. Тяхното знаме е с пречупен кръст (който беше нарисуван). Те са лоши и воюват с целия свят... На въпроса ми, защо е нарисувал точно това, Л. отговори: Защото сега с тати гледаме по National Geographic предавания за Втората световна война. По-късно, когато момчето поиска да ми подари рисунката си, аз я разгледах по-внимателно и забелязах, че на гърба на листа беше нарисувал глава на чудовище, с големи очи и остри зъби, което е захапало между острите си зъби, нещо като малка глава, обвита в нещо, с малки рога, и много неясна форма, но силно напомнящо силуета на бебе, увито в одеало. В по-късни наши срещи с това момче, разбрах, че той има малко братче.


Г. (момиче на 5 г.) беше нарисувала момиченце в жълта рокля, което стоеше на зелена поляна, на която имаше няколко цветя и едно дърво с корени, синьо небе и слънчице в горния ляв край на листа, а по средата на листа беше написала своето име и беше нарисувала пеперудка до него. Г. обясни, че това момиченце е тя. Интересен момент, свързан с рисунката на това момиче беше реакцията на майката, когато дойде да вземе детето. Майката ме попита как се е държала дъщеря й и какво е правила и поиска да й покажа рисунката на детето, защото Г. искаше да ми я подари и да остане в мен. Аз показах рисунката на майката – тя беше изключително учудена и изненадана, от това, което е нарисувала дъщеря й и сподели с мен, че тя за първи път рисува такива неща, че преди това е рисувала само страшни фигури и драсканици, в тъмни цветове и че никога не е рисувала в топли и ярки цветове; не е рисувала дървета, небе, трева и цветя. За мен това беше свидетелство за това, че съм успяла да осигуря свободно пространство на това момиче, в което към нея не са били отправени никакви изисквания, желания, заявки, задачи и забрани.


Друг пример е рисунката на едно от момиченцата, което ми направи впечатление. Тя първоначално беше седнала при останалите момичета и рисуваше заедно с тях, но рязко стана и се премести сама на маса. Аз отидох при нея и тя поиска да ми разкаже за това, което рисува. Докато рисуваше, тя (Е. на 5 г.) ми разказа историята на Халцук (от анимационното филмче), която беше следната: Драконът искаше да го изяде, но Халцук бяга. Майка му беше умряла, а баща му не. Те го лекуват и лампите му светят; бащата на Халцук беше много болен. След това тя ми обясни, че това, което е нарисувала (което представляваше кръг, в който имаше надраскани линии, по средата две-три черни точки) е езикът на дракона, където има една точка и оттам се раждат бебетата. Нямах възможност да продължа работата си с това момиченце, защото тя повече не дойде на нашите занимания.


По време на едно от заниманията ни, впечатление ми направи едно момченце на 5-6 години, което забелязах, че седи самичко в другия край на стаята. Отидох при него и го попитах как се казва, но то ми обърна гръб и не ми отговори. Едно от другите деца ми каза неговото име (А.) и ми обясни, че той е колкото тях на възраст, но е по-малък от останалите и че има някакви проблеми и е странен. Аз отново се опитах да говоря с А., като го попитах какво му се прави, дали му се рисува или нещо друго, но той ми отговори с: Не! Не искам!, отново се обърна и отиде встрани от мен. Аз не се отказах и бях решена, че ще вляза в комуникация с това дете. Застанах до един от шкафовете с материали за рисуване, отворих леко вратичката и на висок глас, без да се обръщам към детето казах: Много се чудя дали на А. му се рисува?, в този момент детето се обърна към мен и извика: Да, рисува ми се!, но аз продължих, без да го поглеждам: Чудя се дали на А. му се рисува с моливи, а може би му се рисува с водни боички?, детето веднага отговори, че му се рисува с водни боички, а аз казах: Сега ще взема водните боички и лист хартия, а А. може да дойде с мен и да седне при останалите деца на масата, за да рисува. Детето ме последва, седна при останалите деца и започна да рисува, но няколко минути след това дойде една от учителките и му каза, че родителите му са дошли да го вземат и той си тръгна.


Една от рисунките на децата, която ми направи изключително силно впечатление беше на К. момче на 5/6г., която то направи по време на последното ни занимание. Аз бях решила да поставя на децата задачата за омагьосаното семейство, като предварително обясних какво се изисква от тях – трябваше да нарисуват своите семейства, които са омагьосани от вълшебник, превърнал всеки един от тях в някакво животно. К. каза, че е разбрал задачата. Когато аз отидох при него, той беше нарисувал малки, хаотично поставени върху листа, дребни животинчета и насекоми. Без да му задавам въпроси, той започна да ми обяснява, че това са пчела, зайче, пеперуда, муха, мишка, мишка, пчела и още една пчела, след което ми каза: Ще дам рисунката си на тати да я вземе. Аз го попитах какво правят тези животни, а той ми отговори, че всички се гонят, след това аз попитах защо се гонят и кой ги гони, а той ми отговори, че те се гонят, защото така са измислили, те са измислили да се гонят. След това той ми обясни, че прасето гони зайчето и че то е най-силното, че зайчето е на 4 години, а прасето е на 6 години. К. рисуваше всички животни като малки и големи насекоми, въпреки, че ги наричаше прасе, зайче и т.н. На въпроса ми какво е онова малко, продълговато и червено нещо (на рисунката ясно се вижда, че тази червена фигурка има формата на пенис), детето ми каза, че това са мухари, а аз му казах, че тази дума не я знам и го помолих да ми я обясни, а той ми отговори, че мухари означава ужас. След това той продължи да ми разказва, че винаги някой гони някой друг и че „децата си помислиха, че те няма да се изморят“ и че той рисува животни, които спят дълго. Беше нарисувал и нещо като спринцовка, като ми обясни мама ми дава сироп и пия сироп, защото съм болен, заразен съм от микроби и добави това е микроба. Аз отново го помолих да ми обясни какво означава микроба и той ми каза, че микроба е ужас за гърлото, когато не си миеш дълго ръцете. След това каза прубане, което означава ужас, защото някой човек после – това нещо дето ти го казах – кашля. Последното нещо, което детето ми разказа беше: Слънцето е огромно, защото е много близо до планетата земя, планетата земя обича слънцето и то има очички, но това не присъстваше в неговата рисунка. Той си взе рисунката, но аз го помолих да я снимам с телефона си и той искрено се забавляваше и искаше да му покажа снимката няколко пъти, като в това време ме питаше това моята рисунка ли е и се смееше.


Друго занимание, което имахме с децата, беше свързано с езика – разказването, слушането и създаването на приказки. Интересно беше когато се опитах да привлека вниманието на децата върху конкретна приказка. Това беше в началото на срещите ми с децата, докато все още не ги познавах и не знаех как мога да ги накарам да се съсредоточат върху едно и също занимание. След като децата започнаха да шумят и да губят интерес към рисуването, аз ги попитах дали искат да им прочета някоя приказка. Половината от децата се съгласиха, но тъй като всички искаха различна приказка и не бяха съгласни с предложенията на другите, аз реших да прочета Вълкът и седемте козлета. Опитах се да успокоя децата, които започваха да вдигат все повече шум, но никой не ме слушаше, за това реших да седна на едно столче в средата на стаята и започнах да чета на висок глас приказката. Едно по едно децата притихнаха и ме заобиколиха, толкова много се доближиха, че в един момент не виждах текста. Разбрах, че съм привлякла тяхното внимание и се вживях в ролята на разказвач, а докато четях приказката, децата ме слушаха с внимание, смееха се и се забавляваха, реагираха на всеки момент от приказката. Намерих начин, по който успях да спечеля тяхното внимание, без да се налага да им казвам какво трябва или не трябва да правят, без да налагам някакви правила или изисквания към тях.


Друг начин да отваряме свободно пространство за децата беше да измислим заедно приказка, по игра на Джерал Даръл, която се състоеше от различни картончета, които аз изтеглях едно след друго и на които пишеше името на героя или случката, която трябва да измислим и така да сглобим цяла приказка. Приказката, която измислихме заедно беше следната:
Главният герой – Супермен, той е смел, спасява планетата, може да лети, спасява Вселената;
Злодей – Дебелата тиква – той е лош и зъл;
Измамата: Дебелата тиква е измамила принцесата, която имаше добра, хубава майка, добра колкото тебе; тиквата си махнала маската и принцесата разбрала, че тя е измамница (коварна, подла и зла, а маската е страшна); после една добра принцеса си сложила маската и станала лоша, защото маската е магическа;
Помощник: той помага, вечно е нацапан, помага на детето да си вземе пояса; той е добър, нацапан е защото работи, вързани са му ръцете, той е гнусен; той помага на героя – някой като го помоли нещо, той помага, той също е герой;
Задача: задачата е да поправи нещо, мисия; някои лоши са влезли при добрите и се опитват да унищожат света, там, където живеят, но добрите се усещат и нападат и те лошите и става война;
Забрана: тъмната гора; забранено е да влизаме в тъмната гора, защото можем да се изгубим, страшно е, може да дойде мечка или вълк да ни хапне;
Пътуване: пътуваме в леденото царство;
Вълшебен дар: духове, подаръци, нова къща, живот в леденото царство;
Тайна: в леденото царство има тайна, която още не се е разгадала; тя е, че там има духове, на които, като се молиш, са добри с теб, а ако не се молиш са лоши с теб;
Чудна страна: страната на чудесата, страната на ужасите, омагьосаната страна – там има риби, които летят, летящи възглавници, летящи цветя;
Разузнаване: в клоните на дървото има добър човек, който наблюдава да убие някой, в тази страна има лоши хора;
Битка: единият побеждава лошия, добрият печели и побеждава; лошият има магически меч; добрият е разбрал, че има магически меч и избягал;
Женитба: героят (добрият) се жени за жена, той е толкова добър, че няма търпение да я целуне;
Преобразяване: мъжът се преобразил на заек, а жената на риба или на жаба;
Не успяхме да довършим приказката и да я прочетем, защото родителите вече бяха свършили и дойдоха да приберат децата.


Друг интересен разказ беше на едно момче, което само поиска и започна да ми разказва стихотворение, което съчиняваше в момента. М. (момче на 6 г.) започна да ми разказва стихотворение, чието начало аз не чух. Попитах го, дали това стихотворение е негово, той ми отговори да, мое е, аз го измислих, а аз го попитах дали иска да ми го разкаже отново и дали е съгласен да го запиша и той се съгласи. Тогава момчето каза: Говно пръдна, започна да се смее и замълча. Аз попитах: Това ли е цялото стихотворение?, той каза Да. След това започна да говори с другите деца, като в един момент, докато рисуваше, без да съм му задавала въпроси, той се обърна към мен и ми каза, че иска да ми каже една тайна, но не трябва да я казвам на никого. Аз му обещах да не го правя (че няма да казвам на никого) и тогава той ми каза: Обичам те, мамо, докато не ме заобичаш и ти и после ще умра. Видя, че записах това, което той беше казал и ме попита: Ти сега това ще го кажеш ли на мама? Нали няма да й го кажеш? Отговорих, че няма да й го кажа и че това, което правим и си говорим тук остава само между нас и че аз не казвам тези неща на родителите им. В този момент неговата майка влезе в стаята и го повика да си тръгва.


За мен работата с децата в занималнята Свободно пространство беше изключително интересна, забавна и полезна. Едно от нещата, които успях да постигна, и главна моя цел, беше да създам пространство, в което те да се чувстват свободни да говорят това, което искат, да изразят себе си, емоциите и преживяванията си; едно свободно пространство, в което отсъстват желанията на другия, изискванията, ограниченията; пространство, в което аз съм партньор на децата, който ги слуша и подкрепя, не ги съди и не им се кара; този, който седи в неутрална позиция, не налага собственото си мнение и разбиране, а възприема тяхното.

Блага Банова, психолог, арт терапевт

Ето ни и нас

  • бул. "Патриарх Евтимий" 9
    София, България
  • ПК: 1142
  • Този имейл адрес е защитен от спам ботове. Трябва да имате пусната JavaScript поддръжка, за да го видите.