Sample Sidebar Module

This is a sample module published to the sidebar_top position, using the -sidebar module class suffix. There is also a sidebar_bottom position below the menu.

Sample Sidebar Module

This is a sample module published to the sidebar_bottom position, using the -sidebar module class suffix. There is also a sidebar_top position below the search.
Библиотека

Темата за "послушанието" и "послушното дете" ме вълнува отдавна. Помислих си откъде да започна и се сетих за фейсбук. Реших да заема позицията на този, който не знае и да задам на приятелите си във фейсбук два въпроса: Как трябва да се държи послушното дете според вас? Дайте синоними на "послушно" и "послушание"? Получи се истинска дискусия за "послушанието" и "послушното дете", на която ще се позова, за да се опитаме да разберем за какво всъщност става дума.

 

Да, езикът би трябвало да е нещо като "социална конвенция", един вид договор, че думите, с които си служим, имат едно и също значение, благодарение, на което можем да се разбираме. Но това не винаги е така. Често възникват недоразумения, защото човекът, с когото разговаряме, бил той дете или възрастен, влага друго съдържание в думата, която чува или обратното - ние разибраме по различен начин това, което ни казва нашият събеседник.

И така да се опитаме заедно да разберем какво означава "послушно дете". В дискусията във фейсбук се очертаха два аспекта, две измерения на "послушанието" и "послушното дете".


Единият аспект представя послушното дете като подчинено и зависимо. Интересното е, че във тази версия на послушното дете, в която то се представя като същество без граници и без собствена воля, винаги се прокрадва идеята за нещо непредивидимо, изненадващо и заплашващо в поведението на послушното дете - нещо като бомба със закаснител. Кулминацията в това опасение, изказано от повечето участници, разглеждащи послушанието като пълно съгласие или подчинение, бе достигната с публикуването на една впечатляваща фотография на дете, което е потънало в интересното занимание да размазва нещо, което прилича на пяна за бръснене из цялата баня и по собствената си глава и тяло. Надписът под снимката гласи: "Колкото по-тихо е детето в стаята, толкова по-страшно е да влизаш там".


В тази посока на размисъл - какво съдържание облича думата "послушание" и "послушно дете" - е свързана с идеята, че детето "слуша всичко и всички. Не проявява съпротива. Мисли, че това се иска от него и тогава ще бъде обичано от родителите си и от близките. Развива комплекс за отхвърляне, ако не радва с подчинението си околните". Синонимите са "смирен", "подчинен", "кротък", "примирен". И веднага прекалената подчиненост, разбирана като липса на изразяване на мнение, се асоциира с неочаквани и непредивидими реакции: "у тях /послушните деца/ бушува ураган от неподчинение и бунт, който жадува да излезе навън".


Друго мнение свързва послушното дете с опита му да се идентифицира и "унифицира" с модела на родителите. "Парадоксът е, че когато родителите виждат своя модел, пресъздаден от детето, те пак не са удовлетворени, защото го сравняват със себе си".


"Послушанието е липса на влизане в конфликт с гледната точка на другия и липса на изразяване на личната позиция, защото тя може и да съвпада с чуждата, но да не е изразена, а може и изобщо да не съвпада и отново да не е изразена. Послушното дете е онова, което не те кара да мислиш във всеки един момент с какво може да те изненада. То почти винаги е съгласно с онова, което му предлагаш". Това са размисли на Ева Головинска, моя колежка и ентусиазирана млада майка, която по-нататък развива мисълта си и прави едно важно уточнение: "...колкото и да е послушно едно дете, то никога не може да е на 100% съгласно с възрастните. Но може по свой начин да обясни защо споделя мнението на родителите си, например".


И още: "Какво е послушното дете? Най-вероятно това е слънце на родителите си, което те са и сънували. Това е детето, от което се очаква да бъде такова, но може би късно го научава. Това е детето, с което всеки родител би се гордял, но как се научава това толкова рано, след като се сблъска с тези очаквания... А какво е послушен - това е смирен, кротък, неинициативен, зависим и т.н." Ето едно мнение, което поставя "послушното дете" от страната на родителските идеали, изцяло в полето на въображаемото. Клиничният ни опит показва, че между въображаемото и реалното дете винаги съществува несъответствие, разминаване. Някои родители посрещат това с любопитство, а други страдат по загубата на въображаемото дете и страданието им може да се прояви по различни начини.


Анкетираните дават поредица от синоними, която обобщава проявленията на послушното дете като подчинено:
"Изпълнително, смирено, кротко, покорно, безропотно, дисциплинирано, тихо, скромно, хрисимо, подчинено, укротено, усмирено, обуздано, уталожено, преклонено, податливо, укротимо, сговорчиво, лесно управляемо, вярно, предано, отстъпчиво".


И в крайна сметка едно от мненията, това на моята колежка от "Детски кът за развитие в Русе" ни насочва към основните причини за послушанието като подчинение:
"Послушното дете слуша някого, изпълнява желанието на някого. Понякога това съвпада с неговото желание, когато самото то е в желанието на този някой. Когато за този някой е важно детето да бъде субект, се изобретяват много интересни и забавни неща. Е, има и "Послушно дете" = "обект" на Другия, когото то слуша и в крайна сметка наказва за това".


Защо Любов Лукарева говори за детето като субект и за детето като обект? Защото детето се появява на света като обект, изключително крехък, недоразвит и уязвим, който се нуждае от грижите на другия и който без тях не може да оцелее и да живее. В началото на своя живот човешкото дете не може нито да ходи самостоятелно, нито да говори. Другият му "заема" своите идеи за това как се чувства, какво мисли и какво иска. Основните характеристики на това състояние на "обект, зависим изцяло от грижите на другия" са пасивност и липса на инициативност.


Ако ви прави впечатление версията, която описва послушното дете, като подчинено, е точно тази, която го представя като обект - обект без граници и без прояви на собствена воля и желание. А всъщност цялото развитие на детето може да се представи чрез движението от състояние на пълна зависимост от другия към състояние на все по-голяма самостоятелност, както и от състояние на пасивност към състояние на инициативност. Обикновено родителите се радват на повечето прояви на инициативност и самостоятелност от страна на детето: на първата усмивка, на първите срички, на първите крачки, на първите опити да посяга и хваща.... Но инциативността и самостоятелността могат да се изразяват и чрез плачове, чрез ухапване, чрез правене на неща, които не са "социално желателни" - като например детето да се наака или напишка след като веднъж вече е овладяло пазенето на чистота? Защо?


Веднъж една майка потърси консултация от мен, защото не можеше да си обясни защо изключително послушният и 4 годишен син понякога пропълзява под дивана така, че тя да не може да го достигне и там се нааква в гащите. Тя го е приучила на чистота още в началото на втората му година. Оставя го сам, за да излезе на пазар и когато се върне го намира там, където е бил преди тя да излезе. Когато вечер го сложи в леглото му за нощен сън и му каже да си затвори очичките, той ги затваря послушно. Тази майка не можеше да разбере особеното поведение на сина си. Предложих й да не го кара да си затваря очичките и изобщо да му даде малко повече самостоятелност и право на избор в другите сфери на живота, извън пазенето на чистотата. Тя беше изпълнила препоръките ми и беше много изненадана, когато момчето спряло да се оттегля в своето ъгълче под дивана и да се нааква в гащите.


Можем да си зададем още много въпроси, но аз ще използвам този, който е задала моята колежка от университета и приятелка Юлияна Добрева: "Колкото повече мисля над това /послушанието/, толкова по-сложно става... Каква е връзката между послушно и: възпитано, добро, здраво, "нормално", разбрано, спокойно, весело, игриво, умно...? Може ли да е послушно и палаво едновременно... кой определя границата и как? Послушно дете означава да е удобно за родителите, учителите или да е полезно за самото себе си? Послушно дете и "послушко" синоними ли са?"


От моята психоаналитична гледна точка аз чувам този въпрос така: каква е връзката между детето в качеството му на обект, изцяло зависим от волята на другия, който се грижи за него и му е дал живот и детето в качеството му на субект, който проявява сбоствента си воля и желание? Какво кара родителите, понякога да се радват на проявите на самостоятелност и инициативност на детето си, а друг път да се дразнят от тях и да искат детето да им се подчинява, а когато то отказва - да го наказват? Откъде изобщо идват асоциациите на "послушно" с "подчинено" и "безропотно"?
Ще започна да отговарям от последния въпрос и ще се позова на отговори от анкетата. Ако родителите асоциират послушно с подчинено и безропотно, то това идва от личния им опит, от това, което многократно е преживяно - веднъж в собственото им детство, а след това в детството на децата им.


Ето два примера, съотнесени към тези две отправни точки.
В това, което споделя Иван Василев, той дава една възможна интерпретация на послушанието, която е доста психоаналитична /той самият не е психоаналитик, нито психолог, но очевидно има опит и като дете, и като родител/. "Всяко дете иска да е добро за да доставя удоволствие на родителите си и на тези, които се грижат за него. Заради това /основно/ детето се старае да е послушно доколкото за родителите му това е нещо добро и похвално. В моето детство в предучилищна възраст /6 години/ в края на всеки ден учителката даваше награда за "най-послушното дете". Наградата беше петолъчна значка с образа на малкия Ленин. Най-голямата мечта в този период на живота ми беше да спечеля и аз някой ден правото да нося значката с малкия Ленин. Удоволствието да бъда отличен сред останалите деца беше несравнимо по-маловажно от огромната гордост да занеса у дома образа на Ленин и да зарадвам моите родители комунисти. /Аз вече знаех това-онова за тези неща от една съседка - Баба Сийка - която ме заведе веднъж тайно на църква, но ме помоли настоятелно да не казвам на никого и най-вече на мама и татко, защкото те са комунисти и да не им докарам някой проблем/".


Ако случайно спомена на Иван Василев ви се стори принадлежащ на отминала епоха, то само за миг затворете очи и си представете на мястото на значката с малкия Ленин следните актуални неща: пчелички, жълти точки, калинки, всякакви награди, даже награждаващи ситуации.


Ето какво споделя една съвременна млада майка: "В детската градина, която посещава 6 годишната ми дъщеря има маса за хранене за послушните деца. Дъщеря ми е споменавала, че много иска да сяда на масата за послушните. Попитах я какво означава да си послушен. Беше и трудно да ми обясни, но стана ясно, че послушен е който слуша учителките. Попитах, дали послушен е, който слуша мама и татко. Тя отговори, че послушен е, който слуша САМО учителките." Веднага искам да ви успокоя, че това дете е страхотно. То е схванало, че за да получи желаната награда в детската градина, която ще го извиси и включи в групата на послушните, трябва да "слуша учителките", каквото и това да означава. Но очевидно това е дете, което има ясни граници и достатъчно добра връзка с родителите си, защото е разбрало, че "да бъдеш послушен" по начина, който се изисква в детската градина не е универсален механизъм за постигане на благополучие. То няма нужда "да бъде послушно" в смисъл на "безропотно" и "подчинено", за да се хареса на родителите си. Неговата връзка с тях е сигурна и се основава на взаимно доверие, което му дава възможност да каже, че "послушен е САМО този, който слуша учителките". Бих могла да си позволя да преведа това изказване на малкото момиче така: "Подчинен и безропотен е САМО този, който се подчинява берзопотно на учителките, защото друг изход в детската градина няма". Т.е. в детската градина детето е принудено да прави насилствен избор, докато от родителите си то не се страхува, не счита за нужно да им се подчинява сляпо, защото те му оставят място за избор, което пък означава, че го изслушват и се интересуват от неговото мнение.


Това 6 годишно момиченце някак си е разбрало, че "послушните" деца в детската градина се третират като малки кученца, които нямат несъзнавано. Т.е. щом за послушно поведение се раздават награди, тогава разбирането за детето е именно, като за малко кученце. Ако се "стимулира" чрез награди, се формира правилно поведение /условни рефлекси/ и тогава детето реагира правилно, т.е. то реагира според очакванията на възрастния и то е послушно. В същата логика се вписват и наказанията: негативен стимул - правилна реакция. Наказваме детето и го отучваме от неправилното поведение. Разваляме един порочен условен рефлекс и на негово място изграждаме друг. Колко удобно.


В крайна семтка за какво става дума при всички тези примери на когнитивно-поведенческия подход? За изключване на несъзнаваното от психиката на детето. А какво означава несъзнаваното? Това са забравени думи, спомени, случки, фантазии или всякакви начини, по които детето облича в смисъл и значение това, което го вълнува, това, което му се случва, това, което преживява, които в определен момент биват изтласкани в несъзнаваното, т.е. биват "забравени". Следователно изключването на несъзнаваното от разбирането за психичното функциониране на детето му отнема правото да има собствени мисли и чувства. Анулира го като живо и желаещо човешко същество, което се опитва да облича в смисъл и значение това, което го вълнува. Свежда го до статута на обект, който се подчинява безропотно, защото всъщност се е отказал да има отношение към това, което му се случва.


Другият аспект, който се очертава от отговорите в моята малка анкета извежда на преден план послушното дете, в качеството му на желаещ субект, който проявява воля и инициативност. Те визират детето, което е излязло от първоначалния период на психична слятост със своята майка и вече осъзнава собствената си идентичност, което от своя страна се изразява в това, че то разбира, че има собствено тяло, отделно от тялото на майката. Разбира, че това тяло е негово, лично и неприкосновено и че между него и останалите тела има дистанция, която първоначално то проверява, като непрекъснато казва "не" /не-то на втората година/. Едва, когато детето започне да разбира, че то е отделно от майката същество, със свое собствено тяло и идентичност, то е в състояние не само да "слуша", но и да "чува" онова, което му се казва. С такова дете може да се разговаря. И както казва Поли Павлишина, която взема думата тук не като доцент по геология, а като родител: " Послушното дете е мило, разумно и добро. То прави пакости и се забавлява, но има чувствителност за другите и знае кога да спре. То е разумно и приема спокойно мястото си в семейството или в училище или всяка друга среда, която му изпраща послания. Най-вероятно не харесва всички послания, но не реагира остро, просто защото си има свои игри и задачи, които го интересуват много повече. То е разсеяно, често щедро, а не смирено. Напълно послушни деца няма и не трябва да има!" И тук ще си позволя превод: "Напълно неотделени от майките си деца не трябва да има". Изпуснах думата "няма", защото всъщност един от сериозните проблеми на психотичните деца се състои именно в невъзможността да си изградят собствено тяло, отделно от тялото на другия, на майката. Затова погледът, гласът и особено искането на другия, силно ги притеснява и плаши. Често ние не разбираме поведението и реакциите им, които ни изглеждат заплашителни или нападателни. А всъщност става дума за изключителния страх, който тези деца изпитват в поддържането на социална връзка, именно защото между тях и другия, който им говори, няма дистанция.


А Силвия Игнатова споделя " не разбирам защо едно послушно дете да не е живо, тичащо, весело и забавно, а трябва да е скучно, сиво едва ли не "зеленчук". За мен послушното дете е добро дете, каквото и да значи това. Вие психолозите по-добре ще го обясните. Да детето си е дете, то прави пакости, но не защото иска да дразни някого, а просто се забавлява. Нима едно болно от банална вирусна инфекция, когато е с температура и лежи без да беснее е послушно дете?"


Ще отговоря не като психолог, а като психоаналитик: детето може да бъде послушно и едновременно с това да е весело и да се забавлява, когато е желаещ субект и успява да излезе от позицията на обекта, който е изцяло зависим от волята на един капризен друг, който когато иска го награждава и поущрява, а когато не е в настроение и е уморен и безсилен, го наказва. Можем дори да изведем следната зависимост: колкото по-постоянен е първият друг, с когото детето се среща и от когото зависи, толкова то е по-спокойно и сигурно в себе си и в света, който го заобикаля. Такова дете не само, че не изпитва непрекъснато страх. Нещо повече, то няма необходимост да бъде "зеленчук", т.е. безропотно да се подчинява на възрастния, за да може непрекъснато да го омилостивява, защото не може да предвиди реакцията и поведението му.
В този ред на мисли, ако не научим детето да казва "не", когато го докосваме по неприятен за него начин, как можем да очакваме, че то ще се отнася с уважение към тялото на другия, ще спазва дистанция, ще има здравословна граница, ще се оплаче или ще сподели, ако някой недоробнамерен възрастен или друго дете пресекат неговите собствени граници? Защо изобщо да говорим за неща като "превенция на сексуалното насилие". Как детето ще успее да се защити от един педофил, който го докосва прекалено интимно, ако е било систематично гъделичкано и пощипвано от възрастните в близкото си обкръжение, за да си доставят те удоволствие, защото дори за най-нечуствителния наблюдател на подобни сцени е ясно, че детето не изпитва никакво удоволствие от подобни "ласки".


В прекрасния роман на Ник Хорнби "Кажи ми Маркъс" и във филма по романа "Маркъс" се разкрива едно друго измерение на послушанието, свързано с мотивацията на детето "да достави удоволствие на родителя". Единадесет годишният Маркъс живее с майка си. Той е много симпатично и добро дете, с чувство за хумор. Но Маркъс не се противопоставя на майка си, когато го облича в смешни дрехи, които го правят чудноват; когато го кара да не се храни с месо, защото според нея е най-правилно да си вегетарианец и така нататък. Всички следи от странните схващания на странната майка на Маркъс върху начина, по който той изглежда, го правят сигурен обект на тормоз и изолация в училище. И човек би си задал въпроса защо това момче безропотно понася всичко това. Маркъс не е нито дебилен, нито безволеви, нито луд. Маркъс е просто ужасно уплашен, че неговата депресивна майка може отново да посегне на живота си. Той не само не й се противопоставя, а непрекъснато се чуди, как да й достави удоволствие, как да я направи щастлива, как да й угоди. И както му казва в края на романа Уил /млад безделник, с когото Маркъс се сприятелява/: "Това не е твоя работа, Маркъс. Ти не можеш да направиш майка си щастлива, ако тя самата не пожелае това". Един вид: това не е задача на Маркъс, на детето, на сина, да направи майката, която всъщност е жена, щастлива.


Подобна гледна точка, може да бъде отправна, за да разберем много поведения на детето, които на пръв поглед изглеждат парадоксални.
Ето например приказката за "Есента", която ми разказа един мой шестгодишен пациент. "Когато е есен, дърветата са окапали. Есен. След това зима се получава. Но това няма значение и то никакво. Послушанието само има значание. "Не е важно какво искаш, а е важно какво трябва!" Мама, тате, баба, дядо, леля казват какво трябва. И госпожите даже ти казват какво да правиш. Важно е това, което мама и тате казват".


Четейки тази така наречена "Приказка за есента" можем да предположим, че това е едно послушно - подчинено дете, едва ли не парализирано от волята на възрастните. Защо тогава, беше насочено към консултация с психолог от детската градина, поради това че не може да се задържа на едно място, пречи на останалите, не проявява интерес към нищо и към никого и пр, и пр. С други думи "хиперактивно". Защото смазано под натиска на този жесток Свръх-Аз, който постоянно изисква от него да е послушно, това дете няма мира. То не може да облече в смисъл и значение този натиск, който се стоварва върху него и затова "се спасява" като изпълва цялото пространство със своите непрестанни движения и действия без особена цел. Щом за него се отвори "свободното пространство" на срещите с психоаналитика, който го следва като загадка, която може да бъде разгадана, без да изисква "да бъде послушно" - т.е. да прави това, което възрастните са си намислили, че трябва да прави, това дете се преобрази. Така наречената му по "научному" хиперактивност изчезна като с магическа пръчка. Появи се, да се чудиш откъде, концентрация на вниманието. Момчето започна да разказва приказки, да рисува, да разговаря и впоследствие да слуша онова, което му се говори. А след време започна и да "чува" това, което слуша.


Ще дам и още един пример: с послушно дете, което изненадва своята учителка. То също е на 6 години и е от кротките и сговорчиви деца, които не предизвикват постоянно околните, "не изненадват" неприятно родителите. Един ден следобяд то не проявява интерес към предложеното от учителката занимание. Тогава тя го наказва да стои 15 минути на столчето с ръце зад гърба. Когато времето изтича, тя му казва: "Достатъчно, вече можеш да играеш". За нейна най-голяма изненада малкият човек продължава да стои без да променя позата си и без да говори. Тя пак го приканва. Никаква реакция от отсрещната страна. Учителката започва леко да се притеснява. Минава половин час, после един час. Учителката започва сериозно да се притеснява. В крайна сметка момчето стои така до 17.30 часа, когато майка му идва да го вземе. Няма нужда да прави нищо повече. Ужасената учителка сама разказва за случилото се на майката. Следва разговор за наказанията на послушните /а защо не и на непослушните деца/. Ползата: това дете никога повече не бива наказвано, докато е в детската градина.


И да обобщим въпросите: Защо едно дете, в чиято приказка се казва "че послушанието е най-важното" е хиперактивно и от детската градина го изпращат на "психолог", а послушното дете, което по принцип не създава проблеми, успява да прояви желязна воля и да разтревожи много учителката си, когато тя решава да го накаже?


Защото едно дете, което бива насърчавано от родителите в своите прояви на самостоятелност и инициативност, знае своите граници и може да казва по различни начини "Не", когато другите не спазват тези граници. Токова дете изпитва доверие в себе си и в родителите си. Неговият първи друг, а най-често това е майката, не е била капризна в присъствието и изискванията си към него. Таня Димитрова, която сега работи в болница споделя, че много се ядосва, когато майките казват на 2-3 годишните си деца "Не плачи, не се глези", когато им правят повече или по-малко болезнени манипулации. Ако една майка има навика да гушка и целува детето си, а в момент, в който то е изплашено и го боли, му заповядва "да не се глези", детето я възприема като капризен друг. Ако веднъж родителят е спокоен и толерантен , а друг път наказва детето без да се опита да разбере какво мотивира поведението му, без да го изслуша, това го прави "капризен друг". Много често необяснимите прояви на децата, които могат да се интерпретират като непослушание, всъщност са единственият начин, по който детето може да "каже" и да "покаже" нещо на родителите си и на възрастните, които инак нито го чуват, нито го разбират. Изправено пред капризната воля на другия, детето изпитва тревога, стигаща понякога до ужас. Тогава то е подложено на насилствен избор, т.е. то няма нито право на глас, нито на избор. Решенията, които намира в безизходицата си могат да варират от оригинални до парадоксални, от забавни до заплашителни, от рисковани до самоунищожителни.


Децата са различни, намират различни решения, слушат по различен начин, съпротивляват се по различен начин. Да, но едно дете може да бъде едновременно послушно и забавно, може едновременно да слуша другите и да се забавлява. Такова дете знае със сигурност, че има тяло, различно от тялото на другия, което е лично и неприкосновено. Такова дете може да се спре и да чуе, защото то самото бива изслушвано. Такова дете е самостоятелно и инциативно, а това означава, че то има сигурността и увереността, че не е необходимо през цялото време и с цената на всичко да доставя удоволствие на възрастните и на родителите. Такова дете е малък изследовател, то е любознателно и любопитно. Такова дете е живо човешко същество, а не дресирано куче. С него може да се разбереш с помощта на езика, въпреки недоразуменията и даже поради недоразуменията. Защото именно в недоразуменията между детето и възрастния много често се ражда истината, която дава посока на отношенията, основаващи се на взаимно уважение и зачитане мнението и неприкосновеността на всяка от страните в този процес, наричан "възпитание".


Весела Банова, клиничен психолог, психоаналитик, доктор по социология

Ето ни и нас

  • бул. "Патриарх Евтимий" 9
    София, България
  • ПК: 1142
  • Този имейл адрес е защитен от спам ботове. Трябва да имате пусната JavaScript поддръжка, за да го видите.